Понеже в това състояние на подозрителност беше готова да повярва, че този човек са го избрали именно заради хуманния му външен вид; защото са се сетили, че и самият Остраков беше притежавал същата способност да изглежда едновременно и дебел, и изпълнен с достойнство.
— Не се нуждая от помощ — отвърна по някое време на висок глас Остракова и зачака с ужас да види как ще му се отразят думите й. Но още докато го наблюдаваше, оная глупачка портиерката реши сама да се разкудкудяка:
— Мадам, този човек е джентълмен! И е англичанин! Притеснява се за вас! Вие сте болна, мадам, и цялата улица се тревожи за състоянието ви! Мадам, не бива повече да седите така заключена. — Пауза. — Човекът е доктор, мадам… Нали така, мосю? Виден специалист по заболявания на духа! — След което Остракова чу как идиотката му зашепна: — Кажете й, мосю. Кажете й, че сте доктор!
А непознатият взе, че завъртя неодобрително глава и отговори:
— Не. Не е вярно.
— Отворете, мадам. Не ме карайте да викам полицията! — зейна портиерката. — Рускиня, че и скандал създава на всичко отгоре!
— Не се нуждая от помощ — повтори значително по-силно Остракова.
А беше току-що осъзнала, че ако има изобщо нужда от нещо, то е помощ; при липсата на помощ никога никого нямаше да може да убие, понеже и тя като Гликман беше неспособна да извърши убийство. И самият дявол да й застанеше на мушката, изключено беше да убие човек роден от друга жена.
Но докато поддържаше бдението си, дребният човечец пристъпи бавно напред, та през шпионката вече се виждаше само лицето му, разкривено като лице на неизваден от водата удавник; и едва сега успя тя да забележи изтощението, изписано върху това лице, зачервените очи зад очилата и торбичките от безсъние под тях; но и да усети как този човек излъчваше пламенна загриженост за нея, нямаща нищо общо със смъртта, а свързана с нейното оцеляване; усети, че гледа в лице, което се тревожи за нея, а не някое, от което съчувствието е изчезнало завинаги. Лицето се приближи още повече и капакът на процепа за писма така изтрака, че тя насмалко да дръпне неволно спусъка. Това я ужаси. Усетила бе конвулсивното свиване на пръста и беше успяла да го спре в последната част от секундата; а после се наведе да вдигне плика от изтривалката. Беше собственото й писмо — второто — адресирано до генерала, написано на френски, за да му съобщи: «Тази сутрин останах с впечатлението, че се опитаха да ме убият». В последна проява на съпротива се престори, че се пита дали пък писмото не е някакъв трик — дали не са го прехванали, откупили, откраднали и изобщо сдобили се с него по най-престъпен начин. Но като извади от плика писмото си, като разпозна началните му думи и отчаяния му тон, изведнъж й дойде до гуша от всякакви там измами, недоверия и склонности да съзира злото дори там, където най-много й се щеше да прочете добро. И пак чу гласа на дебелия мъж, на правилно научен, но и доста позабравен френски, който й напомни за полузабравените стихчета, които наизустяваха едно време в училище. При което реши, че ако той й разправя лъжа, тя ще да е най-коварната лъжа, която е чувала през живота си.
— Вълшебникът загина, мадам — каза й, замъглявайки с дъха си стъклото на шпионката. — Дойдох от Лондон да ви помогна вместо него.
Години наред Питър Гуилъм разказваше — и сигурно ще го разправя с променлива откровеност до края на живота си — как точно се бил прибрал през въпросната вечер у дома си. И как това се случило при крайно особени обстоятелства. Първо, бил в лошо настроение, и то от началото на деня. Второ, на седмичното съвещание посланикът го скастрил публично за недопустимо лековатото му изказване по повод платежния баланс на Великобритания. Трето, съвсем младата му съпруга, с която отскоро били женени, му обявила по телефона, че е бременна. Четвърто, това се случило само секунди след като приключил с дешифрирането на дълга и изключително скучна инструкция от Цирка, в която за петнайсети път му напомняли, че му се забранява — «повтаряме, забранява» — провеждането на каквито и да било операции на френска територия без предварителното писмено разрешение от Управлението. Пето, le tout Paris — цял Париж, бил обхванат в момента от поредната вълна страх от отвличания. И за десерт — длъжността «главен парижки резидент на Цирка» отдавна се славела с това, че на нея излагали на поклонение служители, чието погребение скоро предстояло, поради което заемащият длъжността служител нямал пред себе си кой знае какви възможности, освен да ходи на безкрайни обеди с разни крайно корумпирани и ужасно досадни шефове на враждуващите помежду си френски разузнавателни служби, които повечето време се шпионираха взаимно, вместо да обръщат внимание на предполагаемите им врагове. Именно затова Гуилъм настояваше впоследствие слушателите му да имат предвид всички тези фактори, преди да го обвинят евентуално в прибързаност. Тук може би е мястото да се спомене, че Гуилъм беше спортист, полуфранцузин, и тъкмо затова постоянно подчертаващ английското в себе си; беше строен и фин, почти красавец, но — въпреки всичките му непрестанни усилия — наближаващ петдесетия си рожден ден — вододелът, отвъд който малцина полеви агенти биват оставени на служба. Освен всичко друго притежаваше и чисто ново немско порше, закупено — колкото и срам да го беше — на цена за дипломати, което всяка сутрин оставяше в паркинга на посолството въпреки категоричното неодобрение на посланика.