Та Мари-Клер Гуилъм позвъни на съпруга си точно в шест, докато Гуилъм заключваше шифровите книги. Върху бюрото му имаше два телефона, единият от които, поне на теория, беше работен и пряк. Вторият минаваше през централата на посолството. Мари-Клер го търсеше по пряката линия, за която се бяха разбрали, че може да я ползва само в спешни случаи. И му заговори на френски, който в действителност беше майчиният й език, при все че напоследък общуваха помежду си на английски, за да може тя да го усъвършенства.
— Питър — каза.
А той моментално долови напрегнатостта в гласа й.
— Какво има, Мари-Клер?
— Питър, търси те някакъв човек. И иска веднага да дойдеш.
— Кой?
— Не мога да ти кажа. Но е важно. Моля те да се прибереш веднага — повтори тя и затвори.
Обаждането й беше заварило най-старшия му подчинен, мистър Анстрътър, на прага на секретната стая, където изчакваше Гуилъм да завърти секретната брава, след което всеки един от тях щеше да заключи сейфа с личния си ключ. Но през отворената врата на кабинета видя как Гуилъм тресна слушалката и докато се усети, свещеният личен ключ — едва ли не символът на длъжността «главен резидент» — вече летеше от цели пет метра към главата му и беше цяло чудо, че Анстрътър успя да го хване: вдигна лявата си ръка и го задържа с дланта си като американски бейзболист; и сто пъти да опитва, никога няма да успее да го повтори, разправяше после на Гуилъм.
— Да не си мръднал оттук, докато не ти се обадя! — кресна Гуилъм. — Сядай на моя стол и се оправяй с телефоните. Чу ли?
Докато Анстрътър отвори уста да потвърди, че го е чул, Гуилъм си беше пробил път между разни машинописки, служители от охраната на канцеларията и неколцина многообещаващи младши служители, тръгнали на вечерната си обиколка на коктейлбаровете, и беше стигнал до средата на абсурдно елегантното вито стълбище на посолството. Само секунди по-късно вече седеше зад волана на поршето и форсираше двигателя като състезател, какъвто винаги си беше мечтал да стане. Живееше в Ньой и в нормални дни спортното каране в часа пик всъщност му доставяше известно удоволствие, понеже, както обичаше да казва, поне два пъти в денонощието му напомняше, че независимо от влудяващото еднообразие в посолството животът все пак си оставаше пълен с опасности, превратности и веселия. Да не говорим, че той по принцип засичаше за колко време взема маршрута. Ако минеше по авеню Шарл дьо Гол и имаше късмет със светофарите, във вечерното движение можеше и за двайсет и пет минути да го измине. Късно през нощта или рано сутрин, когато улиците бяха по-празни и сиди плейърът беше надут до дупка, беше стигал до петнайсет минути. Но в пиковия трафик трийсет и пет минути представляваха прилично постижение, а нормалното беше да го вземе за четирийсет. През въпросната вечер обаче, пришпорен от видението как някакви откачени нихилисти са запънали пистолет в челото на Мари-Клер, измина маршрута точно за осемнайсет. Получените впоследствие от посланика полицейски сводки споменаваха, че на три пъти е минал на червено, като по финалната права се е движел със сто и четирийсет километра в час; това бяха обаче по-скоро субективни преценки, тъй като нито един патрул така и не беше се решил да го последва. Самият Гуилъм нямаше почти никакви спомени от пътуването, освен дето се беше разминал на косъм с превозващ мебели камион и само провидението го беше спасило да не помете оня луд колоездач, който изведнъж си науми да свие наляво, когато Гуилъм беше само на сто и петдесет метра зад него.