Апартаментът му беше на третия етаж на сградата. Наби спирачките малко преди портала, угаси двигателя и мина по инерция последните няколко метра, преди да спре на улицата, откъдето хукна към главния вход толкова тихо, колкото му позволяваше благоприличието. Изпита само за миг облекчение, че въпреки очакванията си не завари паркирана в непосредствена близост колата на нападателите, евентуално с шофьор зад волана. Забеляза обаче, че лампата в спалнята им е запалена, при което си представи как Мари-Клер с парцал в устата е привързана към леглото, а нашествениците са насядали около нея и го чакат и той да се прибере. Ако приемеше, че именно той им трябва, нямаше никакво намерение да ги разочарова. Вярно е, че беше невъоръжен, но не по своя вина. Кадровиците на Цирка изпитваха свещен страх от оръжията, а незаконно притежавания револвер държеше в нощното си шкафче, където те сто на сто вече са го намерили. Изкачи се безшумно до третия етаж, свали сакото и го пусна на пода до входната врата. Ключът вече беше в дланта му, той вложи всичките си умения да го пъхне тихичко в ключалката, след което натисна звънеца и през процепа за писма извика «Facteur» — «поща», а след това и «Exprés» — «препоръчана». С ръка на ключа изчака да чуе приближаващите се стъпки и веднага усети, че не принадлежат на Мари-Клер. Бяха бавни, направо тромави и както успя да определи Гуилъм по слух — прекалено самоуверени. А на всичко отгоре се приближаваха откъм спалнята. Последвалите от негова страна действия се случиха едновременно. Много добре знаеше, че за да отвори човек вратата отвътре, следва да изпълни две последователни движения: първо, да снеме веригата, после да завърти ръкохватката на секретната брава. Гуилъм изчака в полуприклекнало положение махането на веригата, след което приложи единствения елемент на изненада, с който разполагаше: завъртя своя ключ и с цялата си тежест блъсна вратата. В същия миг видя с безкрайно удоволствие как някакъв закръглен мъж полетя с все сила към огледалото в коридора и така се тресна в него, че го откачи от куките му, при което Гуилъм сграби ръката му и му приложи жестока мъртва хватка — установявайки едновременно с това, че гледа пред себе си изумената и безпомощна физиономия на своя стар другар и наставник Джордж Смайли.
След време Гуилъм описваше доста мъгляво останалата част от срещата им, понеже, разбира се, нямал никаква представа, че ще го чака именно Смайли, а последният — вероятно от предпазливост да не би в апартамента да има подслушвателна техника — не пожела да го осветли кой знае колко, докато бяха вътре. Мари-Клер в действителност беше в спалнята, но не беше нито вързана, нито с парцал в устата; напротив, по лично нейно настояване на леглото се беше проснала Остракова, все още в старата си черна рокля, а Мари-Клер се чудеше как по-добре да я обгрижва: с желираните пилешки гърди, ментовия чай и всички останали лечебни запаси, които държеше под ръка за онзи — все още предстоящ, уви — прекрасен ден, в който Гуилъм щеше да се тръшне болен в обятията й. Гуилъм от пръв поглед забеляза, че Остракова (чието име той все още не знаеше) май е била бита. Около очите и устните й имаше едри сивеещи петна, а пръстите й бяха изпорязани, докато се е защитавала. А щом Гуилъм успя да се запознае, макар и съвсем за кратко, с трогателната сцена — как притеснената млада булка се грижи за пребитата женица — Смайли го отведе в собствената му всекидневна, където с целия си авторитет на бивш шеф на Гуилъм — какъвто всъщност се и явяваше — му изложи накратко своите изисквания. И едва сега Гуилъм осъзна, че доскорошното му бързане е било напълно оправдано. Остракова — която Смайли засега наричаше единствено «нашата гостенка» — трябвало още същата вечер да напусне Париж. На конспиративната квартира на резидентурата в Орлеан — която Смайли наричаше «нашата вила в провинцията» — не можело да се разчита; гостенката имала нужда от по-сигурно място, където да полагат грижи за нея. Гуилъм се сети, че в Арас живее с жена си бивш техен агент и че двамата на няколко пъти в миналото били приютявали някоя и друга прелетна птица от Цирка. Договориха се той да им звънне, но не от апартамента: Смайли го изпрати да намери телефонна кабина. Времето, през което Гуилъм уреждаше нещата, бе достатъчно за Смайли да състави кратка грама върху отвратителните листа за писма с пасящи зайчета на Мари-Клер, която връчи на Гуилъм с нареждане да я изпрати незабавно в Цирка с гриф «Лично до Сол Ендърби, да се разшифрова лично от получателя». Текстът, който Смайли настоя да бъде прочетен и от Гуилъм (но не на глас), канеше най-учтиво Ендърби на среща «При Бен» след четирийсет и осем часа, «предвид втория смъртен случай, за който несъмнено вече са ви уведомили». Гуилъм изобщо нямаше понятие къде е това «При Бен».