— Вълшебникът — позволи си само да спомене веднъж. — Мъртъв. О, боже мой.
Попита и какво прави генералът, но почти не обърна внимание на неангажиращия отговор, който й даде Смайли. Мисълта й не можеше да се откъсне от това, че беше изгубила Остраков, последван от Гликман, а накрая — и от Вълшебника, чието име тя дори не знаеше. Усети и любезността, с която я приеха новите й домакини, но и тя изобщо не я впечатли. Навън валеше и погледът й не стигаше до далечните поля.
Независимо от всичко след някоя и друга седмица Остракова успя да си позволи да изпадне в идиличен зимен сън. Суровата зима настъпи рано и тя се отпусна в прегръдките на снега; в началото правеше кратки разходки, които постепенно ставаха все по-дълги, лягаше си рано, почти не разговаряше, ами оставяше тялото си, а покрай него и духа й да се свестяват. Отпърво в ума й цареше оправдана бъркотия, та по някое време се усети, че мисли за дъщеря си с онези понятия, които й беше внушил рижавият непознат: необуздана дисидентка и неподдаваща се на превъзпитание бунтарка. Постепенно обаче започна да схваща логиката на нещата. Някъде — убеждаваше се сама — съществува истинската Александра, която живее такава, каквато е била и преди. Или която, както преди, с нищо не се занимава. Но, така или иначе, лъжите на рижавия се отнасяха за някакво съвсем друго същество — каквото те са измислили в контекста на техните си нужди. Дотолкова, че дори успя да намери утеха в предположението, че ако изобщо е все още жива, дъщеря й със сигурност дори и не подозира за машинациите им.
Нищо чудно сполетелите я болки — и в душата, и в тялото — да й бяха донесли онова, за което молитвите и тревогите през всичките тези години се бяха оказали безсилни: да прогонят угризенията й по отношение на Александра. Позволяваше си, когато й дойдеше, да скърби по Гликман; съзнаваше, че е съвсем сама на този свят, но на фона на зимния пейзаж преживяната самота не й се струваше чак толкова страшна. Пенсиониран генерал-майор й предложи брак, но тя му отказа. Едва по-късно научи, че той предлагал ръката си наляво и надясно. Питър Гуилъм я посещаваше най-малко веднъж в седмицата и понякога прекарваха час-два в разходки. Разговаряше с нея на безупречен френски най-вече за озеленяване — тема, по която притежаваше необятни познания. С това се ограничаваше животът на Остракова дотолкова, доколкото има връзка със сегашното повествование. И протичаше в пълно неведение за събитията, които първото й писмо до генерала беше предизвикало.
19
— Даваш ли си сметка, че той в действителност се казва Фъргюсън? — попита Сол Ендърби с онзи просташки кокни акцент, който беше дошъл отскоро на мода сред висшето общество в лондонския квартал Белгрейвия.
— И за миг не съм се съмнявал — отвърна Смайли.
— Той е комай единственият, който ни остана от цялата сюрия съгледвачи. «Влъхвите» напоследък хич не си падат по проследяванията. Противоречало на партийния им морал или нещо от тоя сорт. — И Ендърби пак запроучва пачката документи, която държеше. — А ти под кое ново име се подвизаваш, Джордж? Шерлок Холмс, тръгнал по петите на бедния стар Мориарти? Капитан Ахав, подгонил големия бял кит? Кой си ти в крайна сметка?
Смайли не му отговори.
— Жалко, че и аз си нямам враг — отбеляза Ендърби, след като прелисти няколко страници. — А си търся такъв от незапомнени времена. Нали така, Сам?
— Денонощно, шефе — съгласи се радушно Сам Колинс и пусна поверителна усмивка на господаря си.
«При Бен» се явяваше задната стая на полутъмен хотел в Найтсбридж, а тримата се бяха събрали там преди час. Табелата на вратата гласеше «Служебно помещение. Вход забранен», преддверието осигуряваше закачалка за палта и шапки и тоалетна, следващата преддверието облицована в дъбова ламперия светая светих беше изпълнена с книги и аромат на мускус и на свой ред водеше към самостоятелна правоъгълна градина, открадната от парка, оградена със зид и предлагаща езерце с рибки и мраморен ангел и пътека за разходки и размисъл. Самоличността на Бен — ако такава личност изобщо е съществувала някога — тънеше някъде из неписаните архиви с митологията на Цирка. Носещото името му място обаче продължаваше да фигурира сред неписаните привилегии и на отскоро назначения Ендърби, и на предшественика му Смайли, бидейки място за тайни срещи, чието провеждане впоследствие можеше да се отрече.