— Остави ме да го прочета още веднъж — помоли Ендърби. — По това време на денонощието ми е трудно да възприемам бързо.
— Което донякъде ще да е доста полезно, шефе — обади се Колинс.
Ендърби си намести очилата за четене, но само колкото да може да наднича отгоре им, а Смайли отдавна си беше създал тайната теория, че са всъщност с най-обикновени стъкла.
— Доколкото разбирам, говори Киров, и то след като се е хванал в заложената му от Лайпциг клопка, нали така, Джордж? — Смайли само кимна разсеяно. — Все още са в бардака по без гащи, но вече е пет сутринта и са изпратили момичетата да си вървят. Киров започва да го кори: «Как можа да ми скроиш тази гадост? Нали се пишеше за мой приятел, Ото!». Божичко, та той и хабер си няма още на какво се е нахендрил! Следва изявлението му, предадено на непохватен английски от преводачите. Постигнали били споразумение… Нали това е думата, Джордж? Като са пропуснати всичките там охкания и хъмкания.
Смайли не пожела да уточни дали точно тази е думата, или не. Вероятно не се и предполагаше да го направи. Седеше абсолютно неподвижен на коженото кресло, привел се над сключените си длани, и дори не си беше направил труда да съблече кафявото си палто от туид. До лакътя му лежеше комплект от дешифрираните излияния на Киров. Имаше измъчен вид, като на човек, който е бил на диета, както отбеляза по-късно Ендърби. Ръководителят на отдел «Оперативен» Сам Колинс — елегантен мъж с черен мустак и сияйна, винаги готова усмивка — седеше буквално в сянката на Ендърби. Бивш «силовак» в Цирка, Колинс се беше сдобил през годините, в които беше служил като полеви агент, с презрение към лицемерите от петия етаж. Междувременно обаче от бракониер се беше превърнал в лесничей и сега къташе пенсията и собствената си сигурност със същия хъс, с който навремето беше вардил агентурните си мрежи. Наложил си беше пълна безизразност; пушеше кафявите си цигари до половината, после ги гасеше в напукана морска раковина, а очите му на верен пес не се отлепваха от господаря му Ендърби. Последният пък стоеше облегнат на средната колона на френския прозорец, а силуетът му се очертаваше на фона на външната светлина. Чоплеше зъбите си с кибритена клечка, от левия му ръкав надничаше копринена носна кърпа, а стойката му — с леко издадено напред и напрегнато коляно — напомняше на собственик на кон, наблюдаващ от ложата си надбягванията в Аскот. Навън тънки пластове мъгла се стелеха като марля над градината. Ендърби отметна глава и впери поглед в документите в протегната си ръка, все едно четеше ресторантско меню.
— Цитирам. Аз съм Киров: «В качеството ми на финансист към московския Център от 1970-а до 1974-а година, в задълженията ми влизаше да проверявам за нередности отчетите на задграничните резидентури и да търся отговорност от нарушителите». — Тук прекъсна и пак надникна над очилата. — Става дума за периода, преди да е бил изпратен в Париж, нали така?
— Точно така — изрече ентусиазирано Колинс и потърси с поглед подкрепата на Смайли, но не получи такава.
— Мъча се да схвана поредността на събитията, Джордж — поясни Ендърби. — Да строя патетата в редичка. Сивите ми клетки изобщо не могат да се сравняват с твоите.
Сам Колинс се засмя ослепително на тази проява на скромност от страна на шефа му. А Ендърби продължи:
— «В резултат на тези изключително деликатни и поверителни ревизии, които в отделни случаи водеха до наказания за старши служители в московския Център, по някое време се запознах с началника на самостоятелното Тринайсето разузнавателно управление, подчинено пряко на Централния комитет на Партията, който в Центъра е известен единствено с работното му име Карла. Името е женско и произхожда, доколкото съм чул, от названието на първата агентурна мрежа, която е ръководил». Това вярно ли е, Джордж?
— Било е по време на Гражданската война в Испания — отбеляза Смайли.
— Великият игрален терен. Така, така, така. И по-нататък: «Тринайсето управление е самостоятелна организация в рамките на Центъра, чиято главна задача е да вербува, обучава и внедрява във фашистките страни дълбоко законспирирани нелегални агенти, наричани «къртици»… и така нататък, и така нататък. Понякога минават много години, докато къртицата успее да се внедри във вражеската държава и да се захване с активна тайна дейност.» И веднага се сещам за оня проклет Бил Хейдън. «Обслужването на тези къртици е поверено не на обичайните задгранични резидентури, а на индивидуални представители на така наречения Карла. В повечето случаи това са военни офицери, които официално се явяват аташета към съответните посолства. Те са лично подбрани от Карла, представляват елитна част… дъра-дъра-дъра… и се радват на доверие и свободи, каквито не се полагат на останалите служители на Центъра, включително и на свободата да пътуват и да разполагат със сериозни парични суми. Което, от своя страна, ги прави обект на завистта на останалите кадрови разузнавачи».