Но не и сега.
Остракова инстинктивно усети, че излъчваната тази вечер сериозност не е обичайното му състояние. Видът му на току-що слязъл от самолета делови търговски пътник — чистичък и необременен с много багаж — й подсказваше, че е съвсем отскоро в града и че тази вечер мисълта му е изцяло посветена на делото.
— Писмото ми нали стигна благополучно до вас, мадам? — Говореше на руски забързано, с естонски акцент.
— Мислех, че ми го праща генералът — отвърна му тя, влагайки умишлено в тона си — не успя да се въздържи — известна строгост.
— Аз го доставих от негово име — заяви човекът тържествено. Бръкна във вътрешен джоб и тя зачака ужасена и той, като онзи едър руснак, да извади тънък черен бележник. Вместо това той измъкна фотография, а на нея й беше достатъчен и съвсем бегъл поглед: бледите, гланцирани черти и изражението на презрение към всички жени, не само към нея; загатнатият копнеж и липсата на смелост да посегне.
— Да — каза. — Този е непознатият.
Видя как посетителят й се зарадва и моментално усети, че наистина е «един от нас», както се изразяваха Гликман и приятелите му — не задължително евреин, но пък сърдечен, истински човек. И оттам насетне взе в мислите си да го нарича «Вълшебника». Представяше си, че джобовете му са пълни с изобретателни фокуси, а във веселите му очи искри и лъч магия.
До късно след полунощ двамата с Вълшебника разговаряха така задълбочено, както не й се беше случвало, откакто се беше разделила с Гликман. Като начало тя пак му разказа всичко, с най-точни подробности, и сама се изуми на откритието си колко много неща всъщност беше пропуснала в писмото си, което Вълшебника сякаш беше наизустил. Описа му и чувствата си, и сълзите, и ужасните си терзания; обрисува му и недодялаността на потящия се неин мъчител. Ужасно нескопосан беше — не преставаше да повтаря с почуда, — сякаш за пръв път изпълняваше такава задача, без капка финес или самоувереност, рече. Да не очаква човек дяволът да има толкова кьопави пръсти! Не пропусна да спомене за омлетите с шунка и пържени картофи и за елзаската бира, при което слушателят й се разсмя; оттам спомена, че според нея непознатият притежавал опасна плахост и комплексираност — и че изобщо нямал вид на покорител на женските сърца — а дребничкият Вълшебник кимаше любезно през повечето време в знак на съгласие, та оставяше у нея усещането, че те двамата с рижия много добре се познават. Изпитваше пълно доверие към Вълшебника, според генералската заръка; писнало й беше да е вечно подозрителна. Впоследствие й мина през ум, че се беше разкрила пред Вълшебника по онзи начин, по който бяха разговаряли навремето с Остраков, когато още бяха млади влюбени в родния й град, през вечерите, в които им се струваше, че се виждат за последен път, сграбчили се в прегръдките си по време на блокадата, шепнещи на фона на артилерийската канонада; или с Гликман, докато чакаха онези да заблъскат по вратата и да го замъкнат за пореден път в затвора. Сега насреща си имаше будния и съчувстващ поглед на Вълшебника, неговия смях и мъката, която — това веднага го усети — компенсираше непокорния му и вероятно антиобществен характер. И докато му говореше, постепенно осъзнаваше със своя женски инстинкт, че в действителност разпалва у него някакъв плам — но в този случай не на обич, а на остра и специфична ненавист, която придаваше мощна конкретност и на най-незначителните му въпроси. Не й беше ясно какво или кого точно мрази той, но никак не завиждаше на онзи, било то рижавия непознат или някой друг, който е запалил огъня в душата на дребния Вълшебник. Да, и у Гликман беше имало ярост, но тя беше някак си всеобща, безсънна ярост срещу несправедливостта, готова да се насочи към първия срещнат симптом, независимо от значимостта му. А от Вълшебника излизаше нещо като остър лъч от фар, нацелен в точка, която за нея си оставаше невидима.
Но в крайна сметка, докато дойде време Вълшебника да си ходи — «Боже мой, ами че и аз май трябва да тръгвам за работа!» — усети се Остракова, — тя му беше разказала всичко от край до край, а Вълшебника пробуди у нея чувства, които до тази нощ тя от години беше зачислила категорично към своето минало. Взе замаяно да раздига чиниите и бутилките и успя, въпреки противоречивите й чувства по отношение на Александра, на себе си и на двамата покойници в живота й, да се надсмее бурно на глас на женската си податливост.