— Сто на сто си седи в Москва и чака или Холмс, или капитан Ахав да го догони — подсказа с кадифения си глас Сам Колинс и запали поредната си кафява цигара.
Ендърби обаче не сподели хумора му.
— Питам те, Джордж: защо Карла не изкопае съкровището си? И не го мести другаде? Ако Киров е признал пред Карла всичко онова, което преди това е изповядал пред Лайпциг, първата работа на Карла би трябвало да е да заличи всички дири!
— Може пък съкровището да е недвижимо — отвърна Смайли. — Или Карла да е изчерпал вариантите си.
— Но пък е пладнешка лудост, ако не е закрил онази банкова сметка!
— Не по-голяма от пладнешката лудост да прибегне до глупак като Киров — прекъсна го с необичайна рязкост Смайли. — И от лудостта да му разреши да вербува Лайпциг, и от лудостта да се захване с Остракова, и от лудостта да повярва, че като убие трима души, ще запуши изтичането на информацията. Тоест отпадат всички презумпции за здрав разум. А и защо не? — Направи пауза. — При това Карла очевидно продължава да вярва в успеха, иначе нямаше да държи досега Григориев в Берн. Той според вас е все още там, доколкото разбирам? — изгледа косо Колинс.
— Поне към днешна дата, да — отвърна Колинс с дежурната си по всякакви поводи усмивка.
— В такъв случай преместването на банковата сметка надали би се явило логична стъпка — отбеляза Смайли. След което добави: — Дори за луд човек.
Впоследствие и Колинс, и Ендърби щяха да споделят поотделно мнението, че всичко изречено от Смайли е минавало като някакъв особено ледовит полъх през стаята; че до голяма степен не са съумявали да схванат казаното; че са се озовали в нещо като сфера с по-висши норми на човешкото поведение, където съвсем не се били чувствали на място.
— Коя тогава е тайнствената дама? — постави ребром въпроса Ендърби. — Дамата, която струва десет хилядарки месечно и цялата му проклета кариера? И която го принуждава да разчита на некадърници вместо на щатните си главорези? Сигурно е някое страхотно парче.
И ето че отново сме изправени пред загадката защо Смайли предпочете да не отговори на този му въпрос. Обяснението може да се корени в умишлената му недостъпност; или да се дължи на упорития отказ на родения оперативен агент да разкрие пред своя куратор нещо, което не е съществено за съвместната им дейност. Но решението му несъмнено се базираше на определена философия. Така или иначе, вътрешно Смайли вече е бил решил, че е подотчетен единствено на себе си; защо тогава да действа така, сякаш нещата стоят другояче? Сигурно е разсъждавал: «Всички тези нишки водят към мен и моя живот. Има ли смисъл да подавам краищата на противника ми, та той да може да ме манипулира?». От друга страна, допустимо е да е предположил — и то съвсем обосновано, — че Ендърби е запознат не по-зле от самия Смайли с перипетиите в миналото на Карла; а и да не е, има на свое разположение цяла секция «Проучване на СССР», на която може да възложи да ровят цяла нощ, докато не му намерят нужните му отговори.
Но, така или иначе, Смайли се въздържа и не му отговори.
— Джордж — каза накрая Ендърби.
Доста ниско над тях прелетя самолет.
— Въпросът се свежда до това дали искаш продукта — отвърна по някое време Смайли. — Не виждам кое друго в крайна сметка може да се сравнява по важност.
— Сериозно ли говориш, за бога! — възкликна Ендърби и сне ръка от лицето си заедно с кибритената клечка. — Естествено, че го искам — продължи, сякаш това изчерпваше само половината от темата. — То, ако става дума, аз и Мона Лизата я искам, и председателя на Китайската народна република, че и името на коня, който догодина ще спечели Купата на Ирландия. И Карла искам да го видя на стола за разпити в Сарат и да го чуя как изплюва цялото си житие-битие пред нашите инквизитори. И американските ни «братовчеди» искам да ядат от ръката ми още години наред. Всичко искам, как да не искам. Но това ни най-малко не облекчава положението ми.
Колкото и да е странно, Смайли като че изобщо не се вълнуваше от дилемата, пред която беше изправен Ендърби.
— Предполагам, че Брат Лейкон е успял вече да те запознае с действителността? С патовата ситуация, в която се намираме и прочее? — попита Ендърби. — Че си имаме работа с правителствен кабинет, съставен от млади идеалисти, поклонници на разведряването, привърженици на откритото управление и тем подобни глупости? Решени да унищожат създадените през Студената война условни рефлекси? И надушващи консерваторски заговори под всяко легло в Уайтхол, но най-вече под нашите? Той не ти ли го каза? Не спомена ли за намеренията им да лансират своята поредна проклета англо-болшевишка мирна инициатива, която ще се провали с гръм и трясък още преди следващата Коледа?