А той се върна и на другата вечер, и на по-другата; после изчезна нанякъде и се появи чак след седмица без никакви обяснения. Приключи с Карла и се залови с досиетата на Киров, на Михел, на Вилем и на «Групата» като цяло — не за друго, а защото явно беше изпитал необходимостта да придаде солидна документална сърцевина на чутото и запомненото за Лайпциг и Киров. Защото, освен всичко друго, може да се каже, че Смайли беше и педант, и упорит изследовател, за когото единствената истина се съдържаше в досиетата; докато не паснеше с написаното там, всичко друго си оставаше най-обикновена догадка. По някое време изиска и досиетата на Ото Лайпциг и генерала и ако не за друго, поне в израз на преклонение пред паметта им, добави към тях по една паметна записка, излагаща действителните обстоятелства около съответната кончина. Най-накрая поиска и досието на Бил Хейдън. Първоначално се подвоумиха дали да му го дадат, та се наложи дежурният на петия етаж да помоли Ендърби да излезе за малко от частната си вечеря с един от министрите, за да му даде необходимото разрешение. Справедливо е да отбележим, че Ендърби буквално побесня: «За бога, човече, става дума за самия автор на проклетото досие, не разбираш ли? Ако на Джордж не му е разрешено да чете собствените си рапорти, кой, по дяволите, би имал това право?». Но Смайли така и не се зачете в него, докладва впоследствие дежурната деловодителка, на която тайно беше разпоредено да следи всяка изискана от него преписка. «По-скоро го попрехвърли — поясни тя, описвайки го как бавно и замислено е прелиствал страниците, — като човек, който е мярнал някаква снимка и сега я търси да я види повторно». Смайли задържа папката за малко повече от час, след което я върна с учтивото «Много ви благодаря». Оттогава насетне престана да ходи, но сред «чистачите» остана да битува приказката, че по някое време след единайсет през същата нощ, след като разчистил бумагите от бюрото и предал няколкото драснати набързо записки за поверително унищожаване, бил забелязан да стои продължително в задния вътрешен двор — отвратително място, цялото на бели плочки и черни отходни тръби и вонящо на котки — с поглед вперен в сградата, от която се канел да си тръгне, и в лампата, която все още светела мижаво в някогашния му кабинет, по онзи начин, по който възрастният човек гледа къщата, в която се е родил, училището, в което се е учил, и църквата, в която се е венчал. А в единайсет часа и трийсет минути внесъл всеобщ смут с това, че взел такси от Кеймбридж Съркъс до гарата «Падингтън» и се качил в спалния вагон на влака за Пензанс, който тръгва малко след полунощ. Нямал предварително закупен билет, нито правил заявка по телефона; а и нищо не носел със себе си като за нощно пътуване, дори самобръсначка, с каквато на сутринта му услужил кондукторът. Междувременно Сам Колинс успял да сглоби импровизиран екип за следене — любителска работа, общо взето, понеже успели единствено да доложат, че Смайли се бил обадил някому някъде от телефонна кабина, но времето не им стигнало да разберат нещо повече по въпроса.
— Е, сега ли точно намери време да ходи на курорт! — отбеляза вкиснато Ендърби, когато му доложиха за случая, а от подчинените му се разнесоха пъшкания на тема извънреден труд, командировъчни и надбавки за непланирани дежурства. Чак тогава се усети и изстена: — О, господи боже мой, та той е заминал при оная кучка, богинята му. Не му ли стига това, че е тръгнал сам срещу Карла? — Целият епизод се отрази по необичаен начин на Ендърби. Той цял ден бесня, та дори и наруга публично Сам Колинс. В качеството си на бивш дипломат Ендърби презираше до дън душа абстрактните понятия, макар постоянно да се криеше зад такива.