— Та аз дори името му не знам! — изрече и с упрек към себе си завъртя глава. «Как ще мога да се свържа с вас? — попитала го беше. — Как да ви предупредя, в случай че той отново се появи?»
Нямало начин, отвърна Вълшебника. Но ако възникнела нова криза, трябвало да пише пак до генерала, но да ползва английското му име и друг адрес. «Мистър Милер», обяви официално, произнасяйки го по френски маниер, и й връчи визитка с лондонски адрес, изписан на ръка с главни букви. И я предупреди: «Бъдете дискретна. И описвайте нещата завоалирано».
През целия ден, а и през всичките следващи дни, последният спомен от заминаващия си Вълшебник — как се измъкна покрай нея и заслиза по полутъмното стълбище — заемаше най-видно място в ума й. Пламенният му прощален поглед, изпълнен с целенасоченост и вълнение: «Обещавам да ви отърва. Благодаря ви, че ме върнахте в строя». Дребната му бяла ръчица, спускаща се по широкия парапет на стълбите, й заприлича на размахвана от прозореца на влак кърпичка, въртяща се във все по-смаляващ се кръг на сбогуване и изчезваща най-накрая в тъмния тунел.
2
Второто от двете събития, които накараха Джордж Смайли да се завърне на работа, се случи само няколко седмици след първото, през ранната есен на същата година; но не в Париж, а в някога древния, свободен и ханзейски град Хамбург, в наше време почти смазан до смърт от грохота на собственото си благосъстояние; но това в ни най-малка степен не отменя истината, че никъде по света лятото не гасне тъй красиво, както по окъпаните в златисти и портокалови багри брегове на реката Алстер, която никой досега не е успял нито да пресуши, нито да запълни с бетон. Излишно е обаче да споменаваме, че Джордж Смайли така и не беше успял да зърне дори за миг пищното есенно великолепие. През въпросния ден Смайли се трудеше всеотдайно, с всичката му налична убеденост, на обичайното си място в «Лондонската библиотека» на Сейнт Джеймс Скуеър и за изглед разполагаше само с двете вретеновидни дървета, които се виждаха през вертикално отварящия се прозорец на читалнята. Ако имаше повод да направи връзката — а това така и не му се наложи, — единственото общо нещо с Хамбург, на което можеше да се позове, беше благословеното от музите поприще на немската поезия от епохата на барока, тъй като в момента Смайли сътворяваше монография, посветена на Опиц, и най-искрено се мъчеше да отсее истинските чувства от тогавашните общоприети литературни похвати.
В Хамбург оставаха секунди до единайсет часа̀ предобед, а по пътечката към пристана нападалите листа пъстрееха под игривите слънчеви лъчи. През разстлалата се над неподвижните води на езерото Аусеналстер мараня църковните кули на източния му бряг като да бяха цапнати със зелена четка върху влажния хоризонт. Червеникави катерички щъкаха по брега и събираха зимнина. Те обаче не попадаха нито в зрението, нито в мисълта на застаналия на пристана по анцуг и маратонки грацилен младеж с леко анархистичен вид. Зачервените му очи бяха приковани напрегнато в приближаващото се параходче, а по хлътналите му бузи се чернееше двудневна четина. Под лявата си мишница стискаше хамбургски вестник, но на печения наблюдател от рода на Джордж Смайли веднага щеше да направи впечатление, че беше вчерашният му брой, а не днешният. В дясната си ръка стискаше пазарска кошница, каквато би отивала много повече на трътлестата мадам Остракова, отколкото на такъв строен спортист с позанемарена външност, който като че всеки миг се канеше да рипне в езерото. От кошницата надничаха портокали, върху които лежеше жълт плик «Кодак» за проявени снимки с надписи на английски. По пристана нямаше друг жив човек, та самотата на младежа съвсем биеше на очи на фона на маранята. Компания му правеха само разписанието на параходчето и друга, още по-древна табела, останала, изглежда, отпреди войната, която го инструктираше как се спасява удавник; а в главата му се въртяха единствено получените от генерала нареждания, които той си повтаряше непрекъснато наум, сякаш бяха молитва.
Параходчето се прилепи плавно към кея и младежът скочи на палубата като дете, играещо на «Стой, млък» — няколко вихрени крачки, след които замръзна на място в очакване музиката пак да засвири. Откакто се беше срещнал с генерала преди четирийсет и осем часа, денонощно си беше представял точно този миг. Шофирайки, не откъсваше поглед от пътя и на фона на мимолетно изникващите образи на жена му и дъщеричката им изчисляваше колко много гафове можеха да му се случат. Беше си неудачник по рождение. През малкото почивки за кафе, които си позволяваше, пренареждаше за кой ли път портокалите, после нагласяваше плика отгоре им: така, напряко — не, този ъгъл май ще е по-подходящ, по-лесно ще е да го вземат. На влизане в града се беше спрял да развали едра банкнота, та да има точните дребни за билета. Не биваше в никакъв случай кондукторът да го забави или да го заприказва. За изпълнението на задачата разполагаше с минимално време! Стигнал беше до извода, че не бива да се издава, че знае немски. Щеше да си мърмори под носа, да се усмихва, да мълчи, да се извинява, но дума не трябваше да обелва. В краен случай щеше да избъбри нещо, останало му от естонския — някой израз от Библията, запомнен през лутеранското детство, преди баща му да го назори да учи руския. Но ето че сега, в последния момент младежът изведнъж напипа слабо място в плановете си. Ами ако някой пътник се намеси да му помогне? В многоезичен град като Хамбург, само на километри от Източния блок, сигурно бъка от полиглота! Най-добре ще е да си трае, да не издава звук.