— Заминавам за известно време, Ан — каза Смайли, стараейки се да произнесе по най-естествен начин името й. — Нямаше как да ти го съобщя по телефона. — Усети се, че й го каза по същия онзи начин, по който й съобщаваше подобните вести през войната, и се почувства пълен идиот. Трябваше всъщност да й каже: «Отивам да шантажирам един любовник».
— Някъде конкретно ли отиваш, или просто искаш да се махнеш от мен?
— Имам малко работа в чужбина — отвърна, мъчейки се все още безуспешно да излезе от ролята на авиатора герой. — И те съветвам в мое отсъствие да не ходиш до Байуотър стрийт.
Тя беше сплела пръстите си в неговите, но за нея това беше съвсем нормално: тя поначало обичаше да осъществява физически допир с хората. С всички. В цепнатината между скалите под тях вълните се пречупваха и заформяха бесни водовъртежи от пяна.
— И ти специално затова ли би целия път дотук? Да ми кажеш, че ми е забранено да влизам в собствения си дом? — попита го тя.
Той не й отговори.
— Нека поставя въпроса си по друг начин — предложи тя, след като бяха извървели известно разстояние. — Ако нямаше забрана за влизането ми на Байуотър стрийт, щеше ли да ми предложиш да се прибера там? Или искаш да кажеш, че забраната важи за вечни времена?
Спря се и впери очи в неговите, но се отдръпна малко назад, че да прочете по-добре съдържащия се в тях отговор. Прошепна «боже мили», а той съзря как по лицето й се изписа едновременно и съмнение, и гордост, и надежда, в същото време се запита тя пък какво ли разчита в неговото изражение, понеже и сам не знаеше какво точно чувства в момента, освен че мястото му изобщо не е при нея, че трябва да се махне колкото се може по-далеч от това място; а тя му приличаше на момиче върху бързо отдалечаващ се плаващ остров, обгърната плътно в сенките на всичките й любовници. Той я обича, той изпитва към нея пълно безразличие, той я наблюдава с някакво проклето отчуждение, а тя окончателно го напуска. «След като и сам не се познавам — рече си, — как да разбера ти коя си?» Забеляза бръчките й от старостта, страданията и борбите, нанесени върху лицето й през съвместния им живот. Не се нуждаеше от нищо друго, освен от самата нея, тя беше кръгла нула, напомняше му за жена, която някога, много отдавна, беше познавал; беше му чужда, познаваше я най-подробно. Забеляза сериозния й поглед и в един миг се зачуди как е могъл да се излъже навремето и да го приеме за израз на задълбоченост; а в следващия вече ненавиждаше зависимостта й от него и копнееше единствено да се отърси от нея. Идеше му да й викне «Върни се», но не го направи; ръка дори не протегна, че да се опита да я задържи при себе си.
— Винаги си ме насърчавала да не преставам да търся — каза Смайли. Изказването му звучеше по-скоро като прелюдия към въпрос, но въпросът така и не последва.
Тя го изчака, а след това направи свое изказване:
— Аз съм комедиантка, Джордж. Имам нужда от сериозен партньор. От теб.
Той обаче я наблюдаваше от много далеч.
— Проблемът е в работата ми — каза й.
— С тях не мога. Но и без тях не мога. — Според него тя пак говореше за своите любовници. — Единственото по-лошо от промяната е статуквото. И мразя, когато ми се налага да избирам между двете. Обичам те. Не разбираш ли? — Той май й отговори нещо в настъпилата пауза. Тя не че разчиташе на него, но се беше подпряла в него, докато ридаеше, понеже плачът беше изцедил силите й. Чу я да казва: — Ти, Джордж, през цялото време така и не оцени колко си свободен. Та се налагаше аз да се радвам на свободата и заради двама ни.
Но, изглежда, осъзна абсурдността на казаното и се разсмя.
Пусна ръката му и пак тръгнаха, а тя през цялото време се мъчеше да изправи килнатия кораб с помощта на елементарни въпроси. Той каза, че щял да отсъства няколко седмици, ако не и повече. Щял да отседне «на хотел», но не уточни нито в кой град, нито в коя държава. А тя пак извърна лицето си към неговото, сълзите изведнъж рукнаха във всички възможни посоки, по-зле и от преди, но така и не успяха да го трогнат въпреки цялото му желание.