— Всичко вече приключи, Джордж, кълна ти се — спря се на място тя, за да даде израз на молбата си. — Свирката свирна и в твоя свят, и в моя. Останахме съвсем сами на нашия остров. Нищо повече няма да се случи. По закона на средните стойности ние трябва да сме най-доволните хора на света.
Той кимна така, сякаш се съгласяваше с това, че тя е била някъде, където кракът му не беше стъпвал, но без да приема това знание за решаващо. Повървяха още малко, през което време той отбеляза, че когато тя млъкнеше, помежду им се пораждаше някаква връзка, но само дотолкова, доколкото се явяваха двама души, тръгнали в една и съща посока.
— Свързано е с хората, които погубиха Бил Хейдън — каза й и като утешение, и като повод да се оттегли. Но на ума си добави: «А той те погуби теб».
Изпуснал беше влака и трябваше да убие някак си двата часа до следващия. Беше часът на отлива и това му позволи да се разходи по прославения плаж на Маразаян, уплашен от собственото си безразличие. Небето беше сиво, а белите чайки блестяха на фона на гладкото като каменна покривна плоча море. Две смели деца се гмуркаха под вълните. «Аз съм крадец на хорски души — мислеше си унило. — Останал без вяра, принуден съм да се придържам към чужди убеждения; да се топля на чужд огън». Докато наблюдаваше двете деца, се сети за някакво стихче, останало му от времето, когато все още четеше поезия:
«Да, точно за мен е написано», мина му мрачната мисъл.
— Питам те, Джордж — упорстваше Лейкон, — ние, мъжете от английската средна класа, не допускаме ли най-голямата си грешка с това, че слагаме жените си на пиедестал? Или да го кажа другояче, предвид традициите и образованието, което сме наследили, не разчитаме ли ние, англичаните, прекалено много на жените си, след което ги виним, че не оправдават очакванията ни, ако разбираш какво имам предвид? Че ги възприемаме като явления, а не като същества от плът и кръв. Това ли ни мъчи?
Смайли допусна, че е възможно.
— Но пък, ако не е така, защо Вал винаги се подлъгва по някакви лайнари? — запита войнствено Лейкон за най-голяма изненада на двойката от съседната маса.
И на този въпрос Смайли не беше в състояние да му отговори.
Вечерята им в предложения от Лейкон грил ресторант беше минала отвратително. Виното беше наливно трапезно от Испания, а Лейкон се възмущаваше вдън душа от британската политика. В момента пиеха кафето с някакво съмнително бренди. Лейкон обяви, че според него се прекалявало с антикомунизма. Та нима и комунистите не били в крайна сметка хора? Стига с тези представи, че били чудовища с кръв по зъбите. И комунистите като всички останали искали да се замогнат и да живеят в мир и благоденствие. И да поотдъхнат от всичката тази дяволска враждебност. «А и да не искат — пак с нищо не можем да им попречим», твърдеше Лейкон. Някои проблеми — ирландският например — били неразрешими, но надали сме щели да доживеем деня, в който американците да признаели, че са се натъкнали на нещо неразрешимо? Великобритания била станала неуправляема; до две-три години и останалите страни на света щели да са такива. Бъдещето ни зависело от колектива, но оцеляването опирало до отделния индивид и тъкмо този парадокс ни убивал ежедневно.
— Та кажи ми ти, Джордж, как виждаш нещата? Сега, след като те отпрегнаха от хомота, сигурно гледаш по-обективно, в по-широка перспектива.
Смайли чу как собственият му глас измърмори нещо безсъдържателно за «гама от възгледи».
И ето че най-после захапаха темата, която Смайли цяла вечер очакваше с ужас: започна семинарът им по въпросите на брака.
— На нас поне винаги са ни внушавали, че жените трябва да бъдат носени на ръце — изрече възмутено Лейкон. — Щели да излязат от релсите, ако не се чувствали обичани всяка минута. А онзи, при когото в момента живее Вал… Ами тя ха му е казала някоя дума напряко, ха й е посинил очите. Ние с теб не бихме си и помисляли да постъпим така, нали?
— В никакъв случай — каза Смайли.
— Та как мислиш? Ако взема да я спипам натясно в къщата на онзи… да й скръцна със зъби, да я заплаша със съд и прочее… дали няма да наклоня везните в своя полза? По-едър съм от него — бог ми е свидетел. Че и по-силен във всяко едно отношение!
6
От «Мирът» (Peace) на Рупърт Чонър Брук (Rupert Chawner Brooke, 1887-1915) — английски поет, автор на идеализиращи войната сонети. — Б.пр.