Оттогава насетне Унтерзее взе да символизира всичко най-ужасно на този свят — заплаха, която по всяко време можеше да я принуди да млъкне, дори и в най-непослушните й моменти: «Ако не слушаш, ще те пратят в Унтерзее, Саша. Ако дразниш доктор Рюди, ако вдигаш поли и кръстосваш нозе пред очите му, майка Фелисити ще те прати в Унтерзее. Мълчи, ако не искаш да свършиш в Унтерзее».
Стъпките минаха по коридора в обратната посока. Водеха французойката да се облече. Понякога, ако почнеше да се съпротивлява, вместо дрехи й надяваха онази риза. В отделни случаи пращаха Александра да я укроти и тя почваше да реши до безкрай косите на французойката, без думица да обелва, докато по някое време французойката не се отпуснеше и не започнеше да й целува ръцете. При което моментално отвеждаха Александра, тъй като любовта не фигурира, не фигурира, не фигурира в програмата за обучение.
Някой отвори със замах вратата и Александра чу как Фелисити-Фелисити я закандърдисва с мазния си глас, като някоя баба детегледачка в руска пиеса:
— Саша! Ставай веднага! Събуди се, Саша! Моментално! Събуди се, Саша! Саша!
Чу я как се приближи. Сега сигурно ще отметне чаршафа и ще я задърпа да се изправи. При целия си аристократичен произход, майка Фелисити можеше да се държи и сурово, по войнишки. Не беше груба, а само пряма и лесно се ядосваше.
— Саша, закъсняваш за закуска. Другите момичета ще ти се подиграват, че ние, рускините, вечно закъсняваме. Саша? И молитвата ли искаш да изпуснеш, Саша? Бог много ще ти се ядоса, Саша. Освен дето ще му домъчнее и ще се разплаче. А току-виж се и замислил по кой начин да те накаже.
«В Унтерзее ли искаш да те пратят, Саша?»
Александра стисна още по-силно очи. «Шестгодишна съм, майко Фелисити, и имам нужда от сън. Божичко, направи ме на пет, божичко, нека стана на четири. Само тригодишна съм, майко Фелисити, и ми се спи.»
— Нима забрави, че днес е твоят специален ден, Саша? Не помниш ли, че днес ще дойде твоят посетител?
«Божичко, направи ме на две, божичко, нека стана на една. Божичко, нека се превърна в неродено нищо. Не, майко Фелисити, не съм забравила за посетителя. Сетих се за него още преди да заспя, после го и сънувах, за нищо друго не съм си мислила и откакто се събудих. Но не го искам днес, майко Фелисити, в нито един ден не го искам. Не мога, не мога да живея в тази лъжа, не знам как да го направя и затова не искам, не искам, не искам днешният ден да почне!»
И Александра послушно се надигна от леглото.
— Браво — целуна я разсеяно майка Фелисити и се запъти делово що коридора с викове: «Пак закъснявате! Пак закъснявате!» и с пляскане на ръце: «Къш! Къш!», сякаш гонеше пред себе си стадо глупави кокошки.