23
Пътуването до Тун му отне половин час. От гарата Смайли се запиля безцелно да запя витрините, с малки отклонения тук и там. «Някои току ги обземе патриотизмът и изведнъж решават да се жертват за родината… — не му излизаше от главата. — Понякога изгарянето може да отключи упоритостта в отделни индивиди…» А у него какво ли щеше да отключи.
Беше мрачен, навъсен ден. Малцината пешеходци пробиваха като бавни сенки мъглата, а езерните параходчета стояха сковани от леда по шлюзовете. Сегиз-тогиз непрогледната мъгла се отдръпваше полека и разкриваше ту някой замък, ту дърво, или къс от градската стена. После бързо ги скриваше. Между паветата и в чаталите на възлестите дървета на курорта също имаше сняг. Малкото автомобили се движеха със запалени фарове и с шляпащи по кишата гуми. Всичко цветно беше единствено по витрините: златни часовници и ски екипи, наподобяващи националното знаме. «Не ходи там преди единайсет — посъветвал го беше Тоби. — Даже и единайсет е рано, Джордж. Те няма да се появят преди дванайсет». Сега беше още десет и половина, но Смайли имаше нужда от време — да покръжи наоколо, преди да заседне; време, през което да строи патетата в редичка, както обичаше да казва Ендърби. Влезе в тясна уличка и над главата му моментално се извиси замъкът. Пасажът премина в тротоар, тротоарът — в стълбище, после стръмен склон, но Смайли не преставаше да се катери. Подмина «Английска чайна», «Американски бар» и «Нощен клуб «Оазис» — три заведения с ярко неоново осветление; три модернизирани копия на отдавна изгубени оригинали. Но дори те не бяха в състояние да унищожат любовта му към Швейцария. Излезе на площад и видя пред себе си банката — точно онази, която му трябваше, — разположена срещу хотелчето, съответстващо точно на описанията на Тоби: с кафе-ресторант на партера и редиците от стаи над него. Видя и стационарния пост на Тоби — жълт пощенски фургон, паркиран смело на забранено за паркиране място. Тоби открай време разчиташе на пощенските фургони и ги крадеше независимо в коя държава се намираше, понеже никой според него нито ги забелязвал, нито ги запомнял. Беше му сложил нови регистрационни номера, които въпреки всичко изглеждаха по-стари и от самия фургон. Смайли прекоси площада. На вратата на банката висеше надпис «РАБОТНО ВРЕМЕ ПОНЕДЕЛНИК — ЧЕТВЪРТЪК 07:45-17:00 ПЕТЪК 07:45-18:15». «Григориев предпочита обедния час, тъй като в Тун никой не си пропилява времето за обяд с ходене до банката — беше му обяснил Тоби. — Бърка тотално тишината със сигурността, Джордж, и там му е грешката. На празно място в празен час: толкова бие на очи Григориев, че на негово място бих се засрамил». Мина по пешеходно мостче. Беше още единайсет без десет. Прекоси улицата и се запъти към хотелчето, което предлагаше безпрепятствен изглед към банката на Григориев. «Напрежение във вакуум — помисли си, заслушан в собствените си стъпки и в ромоленето на водата в канавката. — Градът е извън сезона и извън времето.» При изгарянето няма никакви гаранции, Джордж. Как щеше да постъпи на мое място Карла? — запита се. — Какво друго би предприел той, абсолютистът, освен това, което и ние вършим?» Не му идваше нищо наум, освен чисто физическо отвличане. «Карла първо би провел оперативно разузнаване — рече си — и едва тогава би осъществил първоначалния контакт, пренебрегвайки риска.» Натисна вратата на кафенето и бе посрещнат от въздишка топъл въздух. Отправи се към маса до витрината с табелка «ЗАПАЗЕНО».
— Имам среща с мистър Джакоби — обясни на момичето, което кимна неодобрително, но не пожела да го погледне в очите. Лицето й беше бледо като на монахиня и напълно безизразно. Смайли си поръча кафе със сметана в стъклена чаша, но тя обяви, че в стъклени чаши кафето се сервира задължително с шнапс.
— Добре, в порцеланова да е — капитулира Смайли.
Откъде изобщо му дойде тази идея да го поръчва в стъклена чаша?
«Напрежение във вакуум — повтори си и се огледа. — Риск в празно пространство.»
Кафенето беше обзаведено според съвременните представи за някогашния швейцарски бит. По измазаните колони висяха кръстосани пластмасови алебарди. От скрити тонколони се носеше безвредна музика; всяко съобщение се произнасяше на няколко езика с един и същ поверителен ликторски тон. Четиримата мъже в ъгъла играеха тихо на карти. През витрината огледа безлюдния площад. Отново валеше и дъждът превръщаше бялото в сиво. Покрай кафето мина на велосипед момче с алена вълнена шапка, която остана да свети като факел по пътя, докато накрая мъглата и него го угаси. Отбеляза, че вратите на банката бяха двойни и се отваряха автоматично, с помощта на фотоклетка. Погледна си часовника. Единайсет и десет. Чекмедже на касов апарат се отвори с приплъзване. Кафемашина съскаше. Картаджиите правеха ново раздаване. По стените висяха дървени чинии с танцьори в национални носии. Какво друго можеше да разгледа? Лампионите бяха от ковано желязо, но действителният източник на светлина беше опасващото тавана луминесцентно осветление, което направо дразнеше очите. Сети се за баварските бирени изби на петнайсетия етаж в Хонконг и за обзелото го там усещане, че очаква някакви обяснения, които така и не получи. «А днешното всъщност е само репетиция — помисли си; — днес дори няма да осъществяваме първоначалния контакт.» И пак погледна към банката. Никой не влиза, никой не излиза. Даде си сметка, че цял живот беше чакал за нещо, което вече не се поддаваше и на дефиниране: най-лесно щеше да е да го нарече «търсене на решение». Спомни си и за последната им разходка с Ан. Търсене на решение във вакуум. Чу скърцане на стол и видя протегнатата за здрависване по швейцарски десница на Тоби, а и поруменялото лице на Тоби, който имаше вид на човек, завръщаш се от крос.