И май трябваше да се обръсне, за да не бие толкова на очи.
Не погледна никого при влизането си в салона за пътниците. Забил беше поглед в пода; никакъв зрителен контакт с друг пътник, заповядал му беше генералът. Кондукторът си бъбреше с някаква старица и изобщо не му обърна внимание. Пътуващите бяха към трийсетина на брой, всички в зелени палта и зелени филцови шапки, и остана с усещането, че го гледат с неодобрение. Ето че дойде и неговият ред. Протегна влажна длан. Една марка, една монета от петдесет пфенига, няколко малки медни десетачета. Кондукторът взе парите му, без нищо да каже. Младежът мина опипом между седалките към задния изход от салона, извеждащ на кърмата. Кеят се отдалечаваше. «Подозират, че съм терорист — мина му през ум. По ръцете му имаше машинно масло. Що не се сети да ги умие? — Сигурно и по лицето съм се омазал.» Пълна безизразност, заръчал му беше генералът. Бъди абсолютно безличен. Не се усмихвай и не се мръщи. Дръж се нормално. Взря се в часовника си с надеждата да забави хода на стрелките. Предварително беше навил левия си ръкав, та часовникът да се вижда. Макар и да не беше висок, младежът се приведе, когато се озова неочаквано на задната палуба — открита, само със сенник отгоре. Сега вече му оставаха само някакви секунди. Не дни, не километри; не часове. Секунди. Стрелката на секундарника прескочи шестицата. При следващото й стигане до шестицата тръгваш. Почти не усещаше слабия бриз. Притесняваше го най-вече времето. Знаеше си, че когато е развълнуван, абсолютно губи представата си за време. Боеше се да не изтърве хода на стрелката и тя да направи две обиколки, да отмери две минути вместо една. Всички места на кърмата бяха свободни. Добра се някак си до най-задната пейка, притиснал кошницата с две ръце към корема си, но гледайки да не изпадне вестникът изпод мишницата му: аз съм, виж условния знак. На какъв ли идиот приличаше? За какво му бяха тия биещи на очи портокали? Кой млад небръснат ненормалник по анцуг би тръгнал да разнася кошница с портокали и вчерашен вестник? Сигурно няма човек на борда, който да не му е обърнал внимание. «Капитане! Онзи младеж, там отзад! Сигурен съм, че носи бомба! Скрил я е в кошницата и или ще ни вземе за заложници, или ще потопи кораба!» Хваната за ръце двойка стоеше с гръб към него, облегната на перилото и загледана в леката мъгла. Мъжът беше съвсем дребен, по-нисък от жената. И носеше черен балтон с кадифена яка. Не му обърнаха никакво внимание. Седни колкото се може по-близо до кърмата; но от всяко положение да си до пътеката между седалките, беше му наредил генералът. Младежът седна и се замоли всичко да мине нормално още от първия път, за да не му се наложи да прибягва до резервен вариант. «За теб го правя, Беки», прошепна си тихичко, мислейки за дъщеря си и за думите на генерала. Независимо от лутеранското си възпитание носеше на шията си подареното му от майка му дървено разпятие, което обаче беше скрито под ципа на горнището. Защо криеше кръста? За да не види господ измамните му действия ли? Сам не знаеше. Единственото му желание беше да седне пак зад волана и да кара, да кара до припадък или докато се прибере жив и здрав у дома.
И не се озъртай, заръча му генералът. Трябвало да гледа само напред: Ти си пасивен участник. От теб не се иска нищо друго, освен да създадеш възможността. Никакви пароли, нищо. Само дръж кошницата с портокалите и жълтия плик и стискай вестника под мишницата си. «Защо ми трябваше да се съгласявам — мислеше си той. — Поставям в опасност дъщеря си Беки. Стела няма никога да ми прости. Ще ми отнемат гражданството. Как можах всичко да заложа! Направи го в името на нашето дело, разправяше ми генералът. Но какво «наше дело» имам аз, генерале? То изобщо не ми е «дело». Било е ваше, на баща ми; затова и изхвърлих портокалите през борда.»