— Григориеви са излезли от дома си в Елфенау преди пет минути — съобщи тихо той. — Шофира Григориева. Има голяма вероятност да се пребият някъде, преди да стигнат дотук.
— А велосипедите? — попита притеснено Смайли.
— Както винаги. — Тоби придърпа стол, за да седне.
— Пак тя ли караше предишната седмица?
— Да. И по-предишната. Твърдо държи. Тая жена е истинско чудовище, Джордж, казвам ти. — Момичето не изчака поръчката му, а направо му донесе кафето. — Миналата седмица буквално измъкна Григориев иззад волана, после засили колата в колоната на портата и отнесе единия калник. Пол и Бил Канадеца толкова се смяха, че се уплашихме микрофоните да не почнат да вият. — Положи дружески длан върху рамото на Смайли. — Слушай, днес ще е един хубав ден. Вярвай ми. Добра естествена светлина, добро местоположение. От теб се иска единствено да се отпуснеш на стола и да се радваш на шоуто.
Телефонът иззвъня, момичето викна: «Хер Джакоби!» и Тоби се разходи спокойно до бара. Тя му връчи слушалката и се изчерви от онова, което той й прошепна на ухото. Главният готвач се появи заедно със синчето си от кухнята.
— Хер Джакоби!
Хризантемите на масата бяха изкуствени, но Смайли забеляза, че някой беше сипал вода във вазата.
— Чао! — сбогува се весело по телефона Тоби и се върна. — Всички са по местата си, всички са щастливи — обяви доволно Тоби. — Вземи да хапнеш нещо, а? Отпусни се бе, Джордж. В Швейцария си в края на краищата.
Тоби излезе бодро на улицата. «Радвай се на шоуто — каза си Смайли. — И защо не. Аз съм сценаристът, Тоби е режисьорът и сега не ми остава нищо друго, освен да гледам. Всъщност не — поправи се наум. — Сценаристът е Карла.» И точно това понякога го тревожеше сериозно.
През двойната врата в банката влязоха две момичета в планинарски екипи. Миг след тях мина и Тоби. «Уплътнява банковия салон — помисли си Смайли. — Ще постави поне по двама от хората си на всяко гише.» И в действителност Тоби беше последван от хваната под ръка млада двойка, а подире им — трътлеста лелка с две пазарски торби. Жълтият пощенски фургон не беше помръднал: смее ли някой да премести пощенски фургон. Забеляза и телефонната кабина с две сгушили се вътре фигури, вероятно криещи се от дъжда. Двама души правят по-малко впечатление от сам човек, все повтаряха в Сарат, а трима — още по-малко и от двама. Мина празен туристически автобус. Отнякъде се чу как часовник отмери дванайсет и като по поръчка от мъглата изскочи черен мерцедес, чиито къси светлини се отразяваха от паважа. Автомобилът занесе несръчно към бордюра, удари го и спря точно пред банката, на два метра от пощенския фургон на Тоби. Колите на съветското посолство завършват на 73, беше споменал Тоби. Тя го оставя; после, докато го чака, прави едно-две кръгчета по съседните улици. Но поради гадното време в момента Григориеви явно бяха решили да нарушат както правилата за паркиране, така и законите на Карла с надеждата дипломатическите номера да ги спасят от неприятности. От предната дясна врата изскочи набита фигура на очилат мъж в тъмен костюм, който забързано влезе в банката с куфарче в ръка. Смайли успя само за миг да се сети за гъстите бели коси и очилата без рамки от снимките на Григориев, но в следващия миг минаващ камион му запречи гледката. Докато камионът отмине, Григориев беше се скрил, но на Смайли му остана безпрепятствен изглед към внушителната Григориева зад волана с къносани коси и напрегнатото изражение на курсист по кормуване. Повярвай ми, Джордж, тази жена е истинска извратенячка. Наблюдавайки я как е стиснала зъби и как гледа кръвнишки, Смайли усети за пръв път, макар и не съвсем сигурно, че може би споделя оптимизма на Тоби. И ако приемеха, че страхът е задължително условие за успешното изпържване, Григориева категорично беше лице, с което щяха да видят голям зор.