Във въображението си Смайли си представяше какво става в момента в банката — точно както го бяха планирали двамата с Тоби. Салонът на банката бил съвсем скромен и седем души щели да са достатъчни, за да го препълнят. Тоби вече имаше открита лична сметка: на името на хер Джакоби, с няколко хиляди франка. Така че Тоби сега е заел едното гише с разпореждания за разни дребни преводи. Валутната каса също не била проблем. Двама от екипа на Тоби щели да ангажират касиера за сума ти минути с банкноти от най-различни националности. Представи си дори шумните шеги, които Тоби трябвало да пуска и по този начин да принуди Григориев да поизтърве нервите си. И си представи как дуетът планинарки действа съвместно: тръшнатата в нозете на Григориев раница, с която записват всяка негова дума към касиерката; снимащите на поразия фотоапарати, скрити в дамски чанти, раници, куфарчета, спални чували и изобщо там, където можеше да се скрие снимачно устройство. «Все едно си изправен пред наказателен взвод, Джордж — обясни му преди време Тоби, когато Смайли изказа опасенията си по отношение на шума от апаратите. — Всички чуват щракането на спусъка, освен самата жертва».
Плъзгащите се врати на банката се отвориха. Първи се показаха двамата бизнесмени, оправяйки шлиферите си така, сякаш току-що излизаха от тоалетната. Последва ги трътлестата лелка с двете пазарски торби, а подир нея се появи Тоби, бъбрещ на висок глас с двете туристки. Накрая дойде ред и на самия Григориев, който, без изобщо да заподозре нещо, се пъхна в черния мерцедес и целуна жена си по бузата, преди да се е извърнала. Смайли забеляза неодобрителната й физиономия и помирителната усмивка, с която Григориев й отговори. «Не че няма за какво да е гузен — помисли си Смайли, след което се сети за симпатиите на преследвачите към руснака. — Да, и тях ги разбирам.» Григориеви обаче така и не тръгваха; поне за момента. Григориев едва успя да затвори вратата, когато Смайли видя как висока, смътно позната му жена в зелен лоден довтаса със строга крачка по тротоара, почука ядно върху стъклото на дясната предна врата и се впусна да клейми паркиращите в забранени зони грешници. Григориев очевидно се смути, но Григориева се надвеси през него и взе да навиква другата жена — до Смайли дори долетя над шума от уличното движение и думата «дипломат», произнесена на немски със силен акцент, — но възмутената гражданка, стиснала чанта под мишница, не помръдна от мястото си и продължи да ругае отдалечаващата се кола. «Успяла е да ги заснеме в колата на фона на входа на банката — даде си сметка Смайли. — Сега снимат през дребни дупчици: дузина направени с карфица дупки са достатъчни, за да се направи съвсем ясна снимка.»
Междувременно на стола си се беше върнал и Тоби, запалил вече пурета и потръпващ като гонче след лов.
— Както винаги, Григориев изтегли десет хиляди — каза, леко позавалвайки английските думи. — Колкото изтегли и миналата седмица, и по-предишната. И всичко успяхме да заснемем, Джордж. Момчетата са безкрайно щастливи, момичетата също. Ама те наистина са фантастични, Джордж. Няма по-добри от тях. Никога не съм имал по-кадърен екип. Какво ти е впечатлението от него?
Изненадан, че изобщо го питат, Смайли взе, че се засмя.
— От километър си личи, че е под чехъл — съгласи се.
— Но е свестен човек, нали ме разбираш? Разумен. И според мен ще постъпи разумно. Аз поне така си мисля, Джордж. И момчетата са на същото мнение.
— Оттук къде ходят Григориеви?
— Хер Джакоби! — прекъсна го рязък мъжки глас. Но се оказа, че главният готвач просто вдигна наздравица в негова чест. Тоби отвърна на тоста.
— На обяд в гаровия ресторант, първа класа — върна се към разговора им Тоби. — Григориева си поръчва свински котлет с пържени картофки, Григориев пържола и чаша бира. Понякога си позволяват и по някоя и друга водка.
— А като се наобядват?
Тоби кимна кратко, все едно въпросът изобщо не се нуждаеше от отговор.