— Той идва с кола, Саша — спомена й веднъж сестра Блажена. — И с жена, Саша.
Блажена с очите си ги беше видяла. И то два пъти. Двата велосипеда били привързани с гумите нагоре към покрива на автомобила, а зад волана седяла жената — едра, силна жена; приличала малко на майка Фелисити, но нямала вид на вярваща. А косата й била толкова червена, че и бик можела да уплаши. Като стигнели до края на селото, паркирали зад хамбара на Андреас Герч, после чичо Антон свалял велосипеда и идвал с него до портала. Жената обаче оставала в колата и пушела, четяла «Швайцер Илюстрирте», поглеждала ядно в огледалото, но нейното колело нито веднъж не свалили от покрива; стояло си там като вързано с главата надолу прасе за продан, а тя си прелиствала списанието! Но и това не било всичко! Оказало се, че велосипедът на чичо Антон бил незаконен! Като всяка добра швейцарка сестра Блажена си направила труда да провери и установила, че на колелото на чичо Антон няма регистрационен номер, което щяло да рече, че той си е чист престъпник, както и жена му, макар че такава дебелана като нея поначало трудно можела да управлява велосипед!
Александра обаче изобщо не се вълнуваше от незаконните им велосипеди. Интересуваше я единствено колата. Каква марка е? Скъпа или евтина? Какъв цвят е? И най-важното — откъде идва? От Москва ли, от Париж ли, откъде? За съжаление, сестра Блажена си беше селско момиче, простичко, та всички места отвъд планините й бяха еднакво чужди. «Какво пише на номерата им, глупачке?», не издържа Александра. Но сестра Блажена нямаше навика да обръща внимание на подобни подробности, та само завъртя глава като тъпа доячка, каквато си и беше. От велосипеди и крави разбирала. Но чак пък и от автомобили!
Александра наблюдаваше пристигането на Григориев: изчака го да се надвеси над кормилото, да навири едрия си задник във въздуха и да прехвърли късия си крак над рамката, сякаш слиза от жена. Забеляза, че лицето му се беше зачервило от краткото пътуване, видя го как развърза привързаното към багажника над задната гума куфарче. Изтича до вратата и се опита да го целуне — първо по бузата, после по устата, понеже си беше наумила да му пусне и език за «добре дошъл», но той мина забързано покрай нея, привел глава така, сякаш отсега се връщаше при жена си.
— Здравейте, Александра Борисовна — промълви й на един дъх, произнасяйки бащиното й име като някаква държавна тайна.
— Здравейте, чичо Антон — отвърна му тя, а сестра Блажена я стисна за лакътя и й изсъска в ухото да се държи прилично, ако не иска да си изпати.
Кабинетът на майка Фелисити беше скромен, но забележително обзаведен. Беше тесен, гол и безкрайно хигиеничен, тъй като Мартите го търкаха и лъскаха всеки божи ден, та да ухае като плувен басейн. Затова пък сувенирите й от Русия притежаваха блясъка на ковчежета за скъпоценности. В кабинета имаше и икони, и червеникавокафяви старовремски фотопортрети в луксозни рамки на принцеси, които навремето обожавала, на епископи, при които била служила, а на имения си ден — дали пък не беше на нейния си рождения, или на онзи на епископа — ги сваляше от стените и устройваше с тях театър със свещи и със статуи на Дева Мария и на младенеца Христос. Александра знаеше тези подробности благодарение на онзи случай, в който Фелисити я беше поканила да й чете на глас староруски молитви, след които й изпя с маршов ритъм откъси от литургията и я почерпи със сладкиш и чаша сладко вино, само и само да има руско присъствие на имения й ден — дали пък не беше Великден, или Коледа? Руснаците били най-хубавите хора на света, обяви майка Фелисити. По някое време, въпреки многото таблетки, които беше погълнала, Александра все пак усети, че Фелисити-Фелисити се е насвяткала, при което вдигна дъртите й нозе, подложи й възглавница под главата, целуна я по косите и я остави да спи на тапицирания с вълнен плат диван, на който сядаха родителите, когато идваха да запишат новите пациентки. Тъкмо на този диван седеше в момента и самата Александра, вперила очи в чичо Антон, който вадеше малкия бележник от джоба си. Днес явно му беше кафяв ден — кафяв костюм, кафява вратовръзка и кафява риза.
— Липсват ви само кафяви щипки за крачолите — каза му тя на руски.
Но чичо Антон не се засмя. Обвързал беше бележника си с черен ластик като от жартиера, който сега развиваше с хитър неохотен поглед и в същото време облизваше официалните си устни. Понякога Александра решаваше, че е полицай, друг път — дегизиран свещеник или адвокат, или училищен директор, а на моменти дори беше допускала да е някакъв специален вид доктор. Но независимо от истинската му професия, той очевидно искаше да й внуши с помощта на ластика и бележника и с изражението си на напрегнато великодушие, че на този свят съществува висша власт, която не е създадена нито от него, нито от нея, че никак не му е приятно да е неин тъмничар, поради което я моли поне да му прости — щом не може в действителност да го обича — за това, че я държи под ключ. Усещаше и как той иска да й внуши колко тъжен и самотен е животът му и да я накара да усети колко топло е отношението му към нея, и че в един по-добър свят би се явявал онзи чичо, който ще й носи подаръци за всеки неин рожден ден и за всяка Коледа и който всяка година ще я погъделичква под брадичката с думите: «Леле, колко си пораснала, Саша», след което ще я потупва въздържано по някоя по-закръглена част от тялото й в смисъл: «Леле, Саша, съвсем наближава времето да те хвърлим в казана».