— Как върви четенето, Александра? — попита я той и в същото време притисна бележника с длан върху бюрото и заобръща страниците да намери списъка. Засега разговорът беше незначителен, нямащ нищо общо с висшата власт. Все едно разговаряха за времето, за хубавата й рокля или за веселото й настроение днес — съвсем различно от онова миналата седмица.
— Казвам се Татяна и съм паднала от Луната — отвърна му тя.
Чичо Антон се престори, че нищо не му е казала, та нищо чудно да го беше произнесла само наум, в мислите си, където казваше и куп други неща.
— Свърши ли романа на Тургенев, който ти донесох? — попита я. — «Пролетни води», ако не се лъжа?
— Майка Фелисити ми го четеше на глас, но нещо прегракна — отвърна Александра.
— Добре.
Това си беше чиста лъжа. Фелисити-Фелисити спря да й чете като наказание за това, че си беше изсипала храната на пода.
Чичо Антон намери най-после страницата със списъка, а покрай нея беше намерил и молива си — сребърен автоматичен молив, с който явно безкрайно се гордееше.
— Добре — повтори. — Та така, Александра.
Изведнъж на Александра й се отщя да чака следващите му въпроси. Внезапно самата мисъл я отврати. Прииска й се да му смъкне панталона и да му прави любов. Или да се изходи в ъгъла като французойката. Показа му как се беше хапала по ръцете до кръв. Държеше да му докаже с помощта на собствената си свещена кръв колко не желае да чуе първия му въпрос. Изправи се, протегна едната си ръка към него и впи зъби в другата. Искаше да демонстрира веднъж завинаги на чичо Антон, че въпросът, който се канеше да й зададе, й се струва неприличен, обиден, неприемлив и ненормален и беше възприела Христовия пример като най-достъпен и най-убедителен за целта й: та нали и самият той висеше пред очите й на стената на Фелисити-Фелисити и кръвта се стичаше по китките му? «Проливам тази кръв за вас, чичо Антон — идеше й да му каже, а мисълта й вече се беше зареяла към Великден и към Фелисити-Фелисити, която обикаляше из замъка да се чука с яйца. — Заповядайте, чичо Антон. Това е моята кръв и аз я проливам за вас.» Но така както беше набутала другия юмрук в устата си, не можа да произведе на глас нищо, освен изхлипване. Затова се примири да седне намръщена, сплела в скута си пръсти, които всъщност не кървяха, както забеляза, но поне бяха целите ослюнчени.
Чичо Антон натискаше с дясната си ръка бележника да стои отворен, а в лявата държеше автоматичния молив. Досега през живота си не беше срещала левак, та като го гледаше как пише, понякога се чудеше дали няма насреща си огледален образ, докато истинският оригинал си седи в колата зад хамбара на Андреас Герч. И каква чудесна илюстрация би представлявало това на така наричаната от доктор Рюди «раздвоена натура» — едната му половина поема нанякъде на колелото, а другата остава в колата с червенокосата жена, която го е докарала. Услужи ми с пукащото си моторно колело, Фелисити-Фелисити, и аз ще отпратя оттук лошата ми половина.
Най-неочаквано чу собствения си глас. Как прекрасно се лее само! И колко прилича, благодарение на него, на всички други силни, здрави гласове около себе си: на политиците по радиото, на лекарите, които се надвесваха над леглото й да я преглеждат.
— Откъде сте всъщност, чичо Антон? — чу се да го пита с умерено любопитство. — Слушайте ме внимателно сега, чичо Антон, защото ще направя изявление. Докато не ми кажете кой сте, наистина ли сте ми чичо и какъв е номерът на черния ви автомобил, няма да отговоря на нито един ваш въпрос. Съжалявам, но така се налага. И друго нещо: червенокосата жена ви ли е, или е Фелисити-Фелисити с боядисана коса, както твърди сестра Блажена?