Но най-редовно й се случваше мозъкът й да произнася думи, които устата й не превъплъщаваха в звуци, в резултат на което думите оставаха да летят из главата й и тя се превръщаше в техен тъмничар точно както и чичо Антон си въобразяваше, че той е нейният.
— Кой ви дава парите, които плащате на Фелисити-Фелисити да ме държи тук? Кой плаща на доктор Рюди? Кой ви диктува въпросите, които всяка седмица ми задавате от бележника си? Кому пращате отговорите ми, които така старателно си записвате?
Но думите пак само се рееха из черепа й като птиците в Кранковата оранжерия, когато плодовете узрееха, и Александра беше абсолютно безсилна да ги прилъже да излязат.
— Та така — потрети чичо Антон със същата водниста усмивка, с каквато доктор Рюди се канеше да й прави инжекции. — Кажи ми, ако обичаш, трите си имена.
Александра вдигна три пръста и отброи върху тях:
— Александра Борисовна Остракова — каза с гласче като на примерно дете.
— Чудесно. И как си тази седмица, Саша?
Александра отговори с учтива усмивка:
— Благодаря, чичо Антон. Много по-добре се чувствах през изминалата седмица. Според доктор Рюди кризата ми отдавна е преминала.
— Получавала ли си по какъвто и да било начин — по пощата, по телефона или по време на разговор — съобщение от външни лица?
Александра вече си беше наумила, че е светица. Сплете пръсти в скута си, килна глава и си представи, че е една от руските православни светии от стената зад бюрото на Фелисити-Фелисити. Вяра, Любов, София, Олга, Ирина или Ксения — имената, които майка Фелисити й беше съобщила през онази вечер, когато й сподели, че истинското й име било Надежда — но че това на Александра си било Александра или Саша, но в никакъв случай — Татяна, «запомни го добре». Усмихна се на чичо Антон, като си даваше сметка, че усмивката й е поразителна — и всеопрощаваща, и мъдра; и че в момента чува гласа господен, а не онзи на чичо Антон; и че чичо Антон също го съзнава, понеже пусна дълга въздишка и прибра бележника, след което натисна копчето на звънеца да привика майка Фелисити на церемонията по предаването на парите.
Майка Фелисити се появи почти моментално, което наведе Александра на мисълта, че сигурно не беше чакала много далеч от обратната страна на вратата. В ръката си стискаше отчета. Чичо Антон го прегледа, намръщи се, както винаги, и отброи по отделно сините и оранжевите банкноти върху бюрото — една по една, така че всяка да има възможност да стане за миг прозрачна на светлината от настолната лампа. Накрая чичо Антон потупа Александра по рамото, сякаш беше на петнайсет, а не на двайсет и пет или на двайсет години — или на каквато там възраст се получаваше, след като изрежеше забранените части от миналото си. Проследи го неотклонно как излезе, поклащайки се, през вратата и яхна колелото си. Видя как задникът му се напъваше да влезе в ритъм и как той постепенно се отдалечи, мина покрай портиерната, покрай Кранко и се заспуска по хълма по посока на селото. И така, както гледаше, забеляза нещо странно. Нещо, което дотогава не се беше случвало — поне не с чичо Антон. Изневиделица се появиха двама — мъж и жена, които тикаха деловито мотоциклет. Сигурно до този момент са седели на лятната пейка от другата страна на портиерната, за да не се виждат — нищо чудно да са се целували и натискали. Сега двамата застанаха насред алеята и проследиха чичо Антон с поглед, но все още не се качваха на мотора. Изчакаха го почти да се скрие, преди да тръгнат подире му по нанадолнището. Тъкмо в този момент Александра реши да изпищи, само че този път успя да намери истинския си глас и писъкът й разцепи цялата сграда от покрива до долу, и добре че се появи сестра Блажена и я перна яко през устата, та да млъкне.
— Те са — пищеше Александра.
— Кои те? — запита сестра Блажена и за всеки случай дръпна назад ръката си да е готова за нов удар. — Кои «те», непослушно момиче?
— Същите, които следяха майка ми, преди да я отвлекат и да я убият.
Сестра Блажена изпръхтя недоверчиво:
— Да бе! Онези на черните коне, нали? Дето я влачили на шейна през целия Сибир!
Александра и друг път беше разправяла същите небивалици. Как баща й бил таен принц, по-могъщ и от самия цар. И как властвал нощем, така както бухалът царуват, докато ястребите спели. И как тайните му очи я следвали на всяка крачка, а тайните му уши долавяли всяка нейна дума. И как една нощ, като чул как майка й се моли на сън, пратил хората си да я приберат, а те я извлекли на снега и повече никой не я видял, дори сам господ до ден-днешен я търсел.