— Извинявайте, мистър Бараклъф, телефонът. Някой си мистър Анселм.
Телефонните кабини бяха в главното фоайе, гласът принадлежеше на Тоби, а името «Анселм» беше сигнал, че го търсят по спешност:
— От бюрото ни в Женева току-що ни уведомиха, че изпълнителният директор е тръгнал към Берн.
«Бюрото в Женева» означаваше наблюдателния пункт на «Бруннадернрайн».
— Съпругата му с него ли пътува? — поинтересува се Смайли.
— За съжаление, на мадам й се наложи да води децата на екскурзия — отвърна Тони. — Ще ви бъде ли удобно да се отбиете до офиса, мистър Бараклъф.
Под «офис» Тоби разбираше беседка в декоративната градина до федералния дворец «Бундесхаус». Смайли стигна дотам за пет минути. В краката им се точеше проломът на зелената река, а в далечината, под синия небосвод, блестяха великолепните зъбери на бернския Оберланд.
— Григориев излезе сам от посолството преди пет минути по шапка и палто — докладва мигновено Тоби. — Отправи се пеш към града, както през първата неделя, когато почнахме да го следим. Идва пеш до посолството и само след десет минути поема към града. Не се съмнявам, че отива да гледа шаха. Какво ще кажеш, а?
— Кой тръгна с него?
— Скордено и Де Силски пеша, следвани от резервната кола, с две други коли пред тях. Едната двойка отсега отива на катедралния площад. Какво ще кажеш, Джордж? Да действаме ли, или не?
Тоби усети как у Смайли се появи онази двойственост, която го обземаше всеки път, щом конкретната операция набереше скорост: нерешителността му спадаше, но веднага възникваше някакво загадъчно нежелание да действа.
Затова продължи да притиска Смайли.
— Даваш ли зелена светлина, Джордж? Или не? Моля ти се, Джордж! Губим ценни секунди!
— Жилището продължава ли да е под наблюдение за завръщането на Григориева с децата?
— Абсолютно.
Колебанието на Смайли трая още един миг, през който той прецени наново метода и евентуалния улов и му се стори, че сивата фигура на Карла буквално го зове отнякъде в далечината.
— Добре, имаш зелен сигнал — съгласи се Смайли. — Да. Действай.
Преди да изкаже всичко докрай, Тоби вече се беше озовал в отстоящата на не повече от двайсет метра телефонна кабина. «А сърцето ми думкаше като цял локомотив», разправяше след това. Но пък в очите му гореше огънят на битката.
Впоследствие в Сарат създадоха и умален макет на тази сцена. Ръководството и досега обича от време на време да го изважда на показ и да обяснява как са протекли събитията.
Както се вижда от макета, старинният град Берн представлява съчетание от планина, крепост и полуостров. Между мостовете «Кирхенфелд» и «Корнхаус» реката Аар е прорязала подковообразен пролом в стръмните скали, а старият град е капнал благоразумно върху двата склона, по които се изкачват средновековни улички, стигащи чак до разкошната заострена кула на късната готическа катедрала, която увенчава върха на планината и служи за прослава на града. До катедралата, на еднаква височина, се намира «Платформата», чийто южен край предлага на посетителя зашеметяващ изглед към спускащата се вертикално под нозете му до буйните речни води трийсетметрова скала. Такива места обикновено привличат самоубийците и несъмнено «Платформата» има свой дял. Според местните предания точно на това място някакъв силно набожен човек бил хвърлен от коня си и въпреки че паднал чак долу, господ го спасил и му дал възможността да служи още трийсет години на църквата и да доживее до дълбоки старини. Останалата част от катедралната «Платформа» е място за тих отдих, с пейки, декоративни дървета и детска площадка, а напоследък и място за публични партии шахмат. Фигурите върху дъската са високи шейсет, че и повече, сантиметра, достатъчно леки, че да се местят, но и достатъчно тежки, че да не ги отнасят периодичните пориви на южняка откъм околните хълмове. Дори и те присъстват на умаления макет.
Когато най-сетне Тоби Естерхази пристигнал там в неделното утро, заварил малка плътна група от насядали и прави зрители, привлечени от неочакваното слънце към карираната игрална площадка. А в самия й център, на няма и два метра от Тоби, стоял в пълен унес търговският представител към съветското посолство в Берн, Антон Григориев, самоотлъчил се и от работното си място, и от семейството си, и наблюдавал съсредоточено действията на играчите през стъклата без рамки на очилата си. А зад гърба на Григориев стояли наблюдаващите го Скордено и колегата му Де Силски. Играчите били млади, брадати и лесно възбудими мъже — или студенти по изобразително изкуство, или поне силно желаещи да минат за такива. И напълно съзнаващи, че участват в двубой пред очите на обществото.