Тоби и друг път се бил приближавал толкова плътно до Григориев, но нито веднъж — при такива обстоятелства, когато вниманието на руснака да е било напълно отвлечено в друга посока. Обладан от пълното спокойствие, което предшества всяка приближаваща битка, Тоби го огледал най-подробно и се убедил за сетен път в онова, което открай време твърдял: че Антон Григориев не бил никакъв оперативен агент. Вглъбеността му и откровеното изражение, с което следял всеки замислян или извършван ход, издавали наивност, която би го обрекла на гибел сред непрестанните вътрешни борби в московския Център.
Да не говорим, че и самата външност на Тоби била проява на едно от многото щастливи съвпадения, които бележели въпросния ден. От уважение към неделните порядки в Берн си бил облякъл тъмно на цвят палто и шапка с черна козина. Така че тъкмо в този решителен импровизиран момент имал вида, който щял умишлено да си наложи, ако бил планирал всичко до най-дребната подробност: заможен гражданин, излязъл на неделната си разходка.
Черните очи на Тоби огледали и площада, който свършва пред входа на самата катедрала. Колите за отстъпление били заели позиция.
Публиката избухнала в благоприличен смях. Единият от брадатите играчи вдигнал със замах царицата си, престорил се, че залита под невероятната й тежест, направил две-три несигурни крачки и с пъшкане я пуснал на избрания квадрат. Григориев се смръщил от неочаквания ход и лицето му потъмняло. Тоби кимнал, при което Скордено и Де Силски застанали от двете страни на руснака — толкова близо, че Скордено буквално се опрял в рамото му, но Григориев изобщо не му обърнал внимание. Съзирайки в това сигнал, че е дошъл техният ред, преследвачите на Тоби тръгнали да се смесят със зрителите, образувайки втори ешелон зад Де Силски и Скордено. Тоби нямало за какво повече да чака. Застанал право пред Григориев, усмихнал се и вдигнал леко шапка. Григориев му отвърнал с усмивка — неуверена, както се поздравява смътно познат колега дипломат — и също повдигнал шапката си.
— Как сте днес, господин търговски представител? — попитал с лека насмешка на руски Тоби.
Напълно озадаченият вече Григориев казал, че е добре, благодаря.
— Надявам се, че прекарахте добре по време на петъчното си излетче сред природата — казал Тоби със същия небрежен, но съвсем тих глас и хванал Григориев под ръка. — Боя се, че членовете на тукашната почитаема дипломатическа общност не отдават дължимото на стария град Тун. Лично аз го препоръчвам най-горещо и заради античността му, и заради банковите услуги, които предлага. Не сте ли съгласен?
Тази словесна увертюра се оказала достатъчно дълга и тревожна, че да им позволи да изтикат несъпротивляващия се Григориев до ръба на тълпата. Скордено и Де Силски осигурявали плътно тиловото прикритие.
— Казвам се Курт Зибел, господине — споделил шепнешком Тоби с Григориев, без да пуска лакътя му. — И съм старши следовател на бернската «Стандарт Банк» в Тун. Интересуват ни определени въпроси във връзка с частната сметка на доктор Адолф Глазер в клона ни. Съветвам ви да се държите така, сякаш сме стари познати. — През цялото това време не преставали да се движат. Останалите наблюдатели ги следвали в начупена линия, като ръгбисти, приготвили се да отразят внезапна контраатака. — Моля ви да не се вълнувате — продължил Тоби, докато броял наум крачките, които правели с вървящия до него Григориев. — Достатъчно е един час да ни отделите само, господине, и съм сигурен, че ще ни стигне да изгладим нещата, без да нарушим по никакъв начин нито семейното ви, нито служебното ви положение. Ако обичате.
В света на тайния агент между безопасността и крайно рискованата ситуация почти не съществува граница — онази тънка мембрана, която всеки миг може да бъде разкъсана. Понякога в продължение на години може да му се случи да разработва някого, да го угоява за момента на привличането му. Но самото привличане — «ще минете ли към нас, или не?» — е скок, за който не се знае дали ще завърши с провал, или с победа, та на Тоби за миг му се сторило, че е изправен пред неминуем провал. Григориев най-сетне се заковал на място и се извърнал да го погледне право в очите. Бил побледнял като страдащ от тежко заболяване човек. Навирил брадичка и отворил уста да се възмути от нанесената му възмутителна обида. Задърпал ръката си да я освободи, но Тоби не пожелал да го пусне. Скордено и Де Силски били в непосредствена близост, но така или иначе, до колата оставали цели петнайсет метра, които щели сериозно да затруднят Тоби, ако му се наложело да влачи дотам този едър руснак. Междувременно, инстинктът му подсказвал, че не трябва да млъква: