При което Григориев рухнал на стола и се хванал за главата, сякаш се боял тя да не полети нанякъде.
«И в последна сметка — рекъл Смайли, вдигайки, макар и само за миг очи от тетрадката — ама само един бог знае какво намираше в нея, разправяше Тоби, понеже на разчертаните й листа нищо не пишеше, — в последна сметка, господин търговски представител, сме длъжни да се замислим и върху впечатлението, което тези фотографии ще произведат сред определени органи на Държавна сигурност».
На това място Григориев пусна главата си, извади от горното джобче носната кърпичка и взе да бърше чело, по колкото и усилено да се триеше, потта не преставаше да избива. Капеше със същата скорост, с която се беше потил и Смайли в онази килия за разпити в Делхи, когато беше седял лице в лице с Карла.
Отдал се тотално на ролята си на бюрократ вестоносец на неизбежното, Смайли пак въздъхна и акуратно мина на следващата страница от тетрадката.
— Мога ли да ви попитам, господин търговски представител, в колко часа очаквате съпругата и децата ви да се завърнат от излета?
Непреставащият да попива челото си Григориев изглежда не чу въпроса му.
— Григориева и децата са на пикник в гората Елфенау — напомни му Смайли. — Искаме да ви зададем някой и друг въпрос, но в никакъв случай не желаем отсъствието от дома ви да им причини безпокойство.
Григориев прибра носната кърпичка.
— Значи, вие сте шпиони? — прошепна. — Западни шпиони ли сте?
— За вас е по-добре да не знаете кои сме — отвърна му най-сериозно Смайли. — Подобна информация е опасна и ще ви обремени излишно. След като изпълните исканията ни, ще излезете оттук свободен човек. Това ви го гарантирам. И за случилото се няма да узнае нито съпругата ви, нито Центърът в Москва. Така че кажете ми, ако обичате, кога очаквате семейството ви да се завърне от Елфенау… — Тук Смайли се видя принуден да прекъсне.
Защото Григориев предприе нерешителен опит да побегне. Скочи и направи устремна крачка към вратата. Но Пол Скордено, чиято отпусната стойка ни най-малко не издаваше ролята му на «силовак», му приложи блокираща хватка, преди Григориев да направи дори втората си крачка, и го върна внимателно на стола, стараейки се да не оставя следи по тялото му. Григориев отново изпъшка театрално и вдигна ръце в знак на отчаяние. Месестото му лице поруменя и взе да се криви, а широките му рамене почнаха да се вдигат и отпускат в синхрон с потока страдалческо самосъжаление. Половината му думи бяха на руски, останалите на немски. Захвана бавно и патетично да кълне себе си, после запроклина майка си и жена си, късмета си и пълния си провал като баща. Трябвало да си седи в Москва, в Министерството на търговията. За какъв дявол се съгласил да го откъснат от преподавателската му дейност само защото онази глупачка жена му мечтаела за чуждестранни рокли, музика и привилегии. Отдавна се канел да се разведе с нея, но му било жал за децата. И изобщо бил глупак и шут. Него трябвало да затворят в оная лудница, а не момичето. Когато го викнали в Москва, трябвало да им откаже, да не се поддава на натиска им, а като се върнал, трябвало да доложи за всичко на посланика.
— О, Григориев! — вайкаше се. — О, Григориев! Как може да си толкова малодушен, толкова слаб!
Оттам се впусна в тирада против конспирациите. За него конспиративната дейност била анатема. През кариерата си на няколко пъти му се било налагало да подпомага омразните «съседи» в налудничавите им мероприятия и всеки път нещата приключвали катастрофално. Всички разузнавачи били престъпници, шарлатани и глупаци, масони и чудовища. Какво толкова им харесват руснаците? Ох, тази фатална любов към тайнственост в руската душа!
— Конспирацията е новата религия! — каеше се на всеослушание на немски Григориев. — Тя е новият мистичен ерзац! А агентите й са нашите йезуити. Тези свине всичко унищожават!
И от угризения взе да се бие с юмруци по бузите дотогава, докато в един момент Смайли не размърда тетрадката в скута си, за да му напомни сухо, че още не е отговорил на зададения му въпрос.
— Ставаше дума за Григориева и децата ви, господин търговски представител. Много е важно да знаем по кое време ги очаквате да се завърнат у дома.
При успешния разпит — както обича да припомня дълбокомислено за случая Тоби Естерхази — възниквал момент, в който разпитваният неволно се изпускал и после по никакъв начин не можел да се поправи; може да е жест, без думи или изказан, може да е дори съвсем бегла усмивка или приемането на предложена цигара, но тъкмо този момент бележел прехода от съпротивата към сътрудниченето. И според описанията на Тоби, Григориев тъкмо тогава се бил изпуснал безвъзвратно.