Безизразното лице на Смайли и стилът на бюрократ, комуто се налага да се занимава с неприятни нему неща, разправяше Тоби, не само определяли целия тон на разпита, но били стигнали направо до съвършенство: Григориев им се подчинил изцяло, с философски, типично руски песимизъм. Що се отнася до останалите присъстващи, впоследствие те всички обясняваха как буквално останали с усещането, че при довеждането му в апартамента Григориев бил вече подготвен психически всичко да си каже.
— Къде по-точно се проведе съвещанието? — попитал Смайли така, сякаш секретните аспекти го вълнували далеч по-малко от формалните подробности.
— В Министерството на търговията. На четвъртия етаж… в заседателната зала. Срещу тоалетните — направил неловък опит да се пошегува Григориев.
— Вие къде отседнахте?
— В общежитие за висота служители — отвърнал Григориев. И споменал адреса, после саркастично уточнил и номера на стаята си. — Понякога обсъжданията траеха до късно през нощта — добавил доброволно, готов да предостави всякаква нужна информация. Но поради силните летни жеги, в петък приключили рано, за да могат желаещите да си заминат за по-хладната провинция. Плановете на самия Григориев обаче били съвсем други. Имал съществена причина да прекара уикенда си в Москва. — Уредил бях да преспя два дни в апартамента на бившата ми секретарка Евдокия. Тя е млада жена, а мъжът й е в казармата — обяснил Григориев, все едно ставало дума за най-нормална постъпка от страна на един светски мъж; поне сродната му душа Тоби я възприел по този начин, за разлика от бездушните комисари. След което, за най-голяма почуда на Тоби, Григориев се впуснал без предупреждение или увод в съществената част на разговора:
— За съжаление, не успях да спазя този свой ангажимент, тъй като ме потърсиха от Тринайсето управление на Центъра, известно и под името «Управление «Карла»». И ми заповядаха да се явя незабавно за разговор.
В този миг телефонът иззвъня. Тоби вдигна слушалката, после я остави на място и се обърна към Смайли.
— Върнала се е у дома — каза, все още на немски.
Смайли тутакси се обърна към Григориев.
— Господин търговски представител, току-що ни съобщиха, че съпругата ви се е прибрала. Сега вече наистина се налага да й се обадите.
— Да й се обадя? — С ужас в очите Григориев се извърна към Тоби. — Той чува ли се какви ги говори? Да съм й се обадел! И какво ще й кажа? «Григориева, обажда се твоят любящ те съпруг! Отвлякоха ме западни шпиони!» Тоя ваш комисар е луд! Истински луд!
— Просто ще й съобщите, че ви се налага да закъснеете — каза Смайли.
Спокойствието му само наля масло в огъня.
— Аз да кажа такова нещо на жена ми? На Григориева? И вие си мислите, че ще ми повярва? Ами че нали тя моментално ще ме накисне пред посланика. «Господин посланик, съпругът ми е избягал! Намерете го!»
— Куриерът Краски всяка седмица ви носи нареждания от Москва, прав ли съм? — попита Смайли.
— Този ваш комисар всичко знае — заяви Григориев на Тоби и обърса с длан брадичката си. — Ами като знае толкова, защо сам не се обади на Григориева?
— Ще й говорите със служебен тон, господин търговски представител — препоръча му Смайли. — Няма да споменавате Краски поименно, само ще й подскажете, че ви е наредил да се срещнете някъде в града за поверителен разговор. По спешност. Краски е променил графика си. Нямате представа нито кога ще се приберете, нито какво иска той от вас. А ако тя почне да ви се кара, направете й забележка. Кажете й, че става дума за държавна тайна.
Наблюдаваха го как се притесни, а после размисли. И накрая видяха как лека усмивка разцъфтя върху лицето му.
— Тайна — промълви на себе си Григориев. — Държавна тайна. Точно така.
Пристъпи смело към телефона и набра номера. Тоби го следеше отблизо, готов моментално да чукне вилката и да прекъсне разговора, ако Григориев си наумеше да им изиграе някой трик, но с леко килване на главата Смайли му даде знак да се отдръпне. Чуха как Григориева каза «да» на немски, чуха и храбрия отговор на Григориев, прекъснат от жена му — всичко това се чува и на записа, — която строго го запита къде се намира. Видяха го как се стегна, навири брадичка и придоби официално изражение; чуха го как й изсъска няколко кратки фрази и после й зададе въпрос, на който явно не му беше отговорено. Видяха го как с блеснали очи и поруменяло от удоволствие лице положи слушалката върху вилката и как накрая вдигна щастливо късите си ръце, все едно беше вкарал победния гол. И докато се усетят, Григориев избухна в мощен смях, в продължителни, кънтящи изблици на славянски хохот, ту тихи, ту силни. Заедно с него се разсмяха неудържимо и останалите: и Скордено, и Де Силски, и Тоби. А Григориев тресеше десницата на Тоби и повтаряше сред приливите на катарзисен смях: