— Позволете ми да ви задам повторно въпроса. Колко време трая пътуването ви? Моля ви да го опишете колкото се може по-точно и след това ще продължим нататък.
Съсипаният до краен предел Григориев чак почнал да се извинява. Имал чувството, господине, че пътували с голяма скорост в продължение на четири часа, може би повече. Всъщност в момента си спомнял, че на два пъти спирали да се облекчат. И че след четири часа влезли в охраняван район — «не, господине, пагони не се виждаха, охраната беше в цивилно облекло» — и още половин час се движели към вътрешността му. «Като в истински кошмар, господине».
На това място Смайли го засякъл, явно решен да не позволява градусът на разговора им да се повиши. За какъв кошмар можело да става дума, попитал, след като Григориев само до преди секунди твърдял, че изобщо не се страхувал?
Е, не съвсем кошмар, господине, по-точно като на сън. На въпросния етап Григориев останал с впечатлението, че го водят при господаря — «хозяйн» била руската дума, която Григориев използвал, та се наложило Тоби да я преведе — понеже самият той все повече се чувствал като беден мужик. Именно затова и не се бил страхувал, господине, понеже така и така не можел да контролира ставащото, и съответно нямало за какво да се самоупреква. Но в мига, в който автомобилът най-после спрял и единият от мъжете положил длан върху ръката му и го предупредил, в този миг отношението му се променило на сто и осемдесет градуса, господине. «След малко ще се срещнете с могъща личност, прославен борец за съветската власт — казал му онзи. — Ако се отнесете с неуважение към него или се опитате да го излъжете, може никога повече да не видите жена си и семейството си».
«Как се казва той?», попитал Григориев.
Мъжете най-сериозно му отвърнали, че този велик борец за съветска власт нямал име. Григориев ги попитал, да не би да е самият Карла, понеже бил чул, че Карла е прякорът на шефа на Тринайсето управление. Онези обаче повторили, че великият човек нямал име.
— Точно на това място сънят се превърна в кошмар, господине — допълнил смирено Григориев. — Понеже ми казаха и че трябвало да се откажа окончателно от мераците ми за любовен уикенд. Другаде щяла да се повесели малката Евдокия. При което единият от тях се разсмя.
Толкова силно се уплашил Григориев, че докато прекосил първата стая и застанал пред вратата на следващата, краката му вече треперели. Успял дори да се разтревожи и за любимата си Евдокия. Що за свръхестествен човек ще е този, питал се със страхопочитание, който знаел едва ли не преди и самия Григориев, че той се е бил уговорил да прекара уикенда у Евдокия?
— Вие почукахте на вратата — уточнил Смайли, без да спира да записва.
— И ми заповядаха да вляза! — подел Григориев. Изповедта му ставала все по и по-ентусиазирана, успоредно с нарастващата му зависимост от разпитващия го. Гласът му се усилил, жестовете му били вече по-свободни.
Тоби направо имал чувството, че Григориев се мъчел да примами физически Смайли да излезе от тази негова сдържаност; а в действителност тъкмо престореното безразличие на Смайли подтиквало Григориев към все повече откровеност. — Но се озовах, господине, не в голям и разкошен кабинет, какъвто би подхождал на висш чин и велик борец за съветската власт, а в абсолютно гола стая, която спокойно можеше да мине и за затворническа килия, само с най-обикновено дървено бюро в средата и един твърд стол за посетителя.