Можете ли да си представите, господине! Такъв велик борец за съветска власт и могъща личност, а само най-обикновено бюро с най-евтината настолна лампа! А зад бюрото, господине — този монах без капчица предвзетост или преструвка, а човек с огромен опит, бих казал, човек вкоренен в самата наша земя — с малки, проницателни очички, с къси бели коси и с навика да си събира шепите, когато пуши.
— И по-точно? — попитал Смайли, все още пишейки.
— Моля?
— Какво по-точно пушеше той? Съвсем прост въпрос ви задавам: лула ли, цигара ли, пура ли?
— Цигари, при това американски, и цялото помещение миришеше на тях. Все едно пак се бях озовал в Потсдам, където навремето водехме преговори с американските офицери от Берлин. И си рекох: «Щом този човек пуши през цялото време само американски цигари, значи, разполага с мощно влияние». — Силно развълнуваният Григориев пак прибягнал до Тоби, комуто повторил казаното на руски: — Американски цигари пушеше, една от друга! Представяте ли си какви пари и какво влияние са нужни, за да си набавите толкова много пакети!
Верен на педантичния си маниер, Смайли попитал Григориев какво имал предвид, като казал, че човекът «си събирал шепите, когато пушел». И продължил да гледа с безразличие как Григориев извадил от джоба си кафяв дървен молив, хванал го с палците и показалците на двете си ръце, вдигнал дебелите шепи пред лицето си и се престорил, че го засмуква по същия начин, по който някой пие от чаша, прихванал я с двете си ръце.
— Ето така! — обяснил, но в поредната внезапна смяна на настроение подхвърлил с висок смях нещо на руски към Тоби, което последният навремето не намерил за нужно да преведе, така че в протокола е записано само като «неприлично».
Монахът му заповядал да седне, след което в продължение на десет минути му описал с най-интимни подробности любовните преживявания на Григориев с Евдокия, плюс авантюрите му с други две момичета, които били по някое време негови секретарки — едната в Потсдам, другата в Бон — и които в крайна сметка споделяли, без това да стане известно на Григориева, постелята му. Ако може да му се вярва, Григориев на това място бил проявил смелостта да рипне на крака и да запита, затова ли са го довлекли от оня край на Русия — за да му четат морал: «Че кое му е новото в това, да преспиш със секретарката си, попитах аз! Дори и в Политбюро се случва! И го уверих, че нито веднъж не съм си позволил недискретност с някоя чужденка, а само с наши момичета». «Това и аз го знам — отвърна ми той, — но се съмнявам, че Григориева ще се впечатли от такава подробност».
Тук, за непреставащото безкрайно учудване на Тоби, Григориев отново се изсмял гърлесто. Де Силски и Скордено също се присъединили дискретно към смеха му, но неговият се оказал по-дълготраен от техния, та се наложило да го изчакат да се успокои.
— Разкажете, ако обичате, за какво се оказа, че ви е повикал така наричаният от вас «монах»? — попитал Смайли из дълбините на кафявото си палто.
— Уведоми ме, че от името на Тринайсето управление ми се възлагала специална задача в Берн. В никакъв случай не бивало никому да съобщавам за нея, дори на посланика, толкова тайна била. «Но на жена си ще съобщите — рекъл монахът. — Обстоятелствата на личния ви живот са такива, че не можете да участвате в конспирация без знанието на съпругата ви. В това съм убеден, Григориев. Така че на нея й кажете». И прав излезе — признал Григориев. — Много мъдро от негова страна. А и категорично доказателство до каква висока степен познава човешката психика.
Смайли обърнал на нов лист и продължил да пише.
— Продължавайте — рекъл.
Като начало, казал монахът, Григориев трябвало да си открие сметка в швейцарска банка. И му връчил хиляда швейцарски франка за първоначалната вноска. Но в никакъв случай не трябвало да открива сметката в Берн, където го познавали, нито в Цюрих, където имало клон на съветска външнотърговска банка.
— «Восход» — добави от свое име Григориев. — Банка, чрез която се извършват ред официални и неофициални операции.
Та и в Цюрих не трябвало, а в Тун — градче на няколко километра от Берн. И сметката трябвало да е на името на швейцарския гражданин Глазер.
«Но аз съм съветски дипломат! — възразил Григориев. — Какъв Глазер съм аз, като съм си Григориев!»
При което монахът, без да му мигне окото, му връчил швейцарски паспорт на името на Адолф Глазер и му казал, че всеки месец в сметката щяла да постъпва сума от няколко хиляди швейцарски франка, понякога десет, та дори и петнайсет хиляди. И сега щял да обясни на Григориев как да се разпорежда с тези пари. Всичко трябвало да се пази и най-дълбока тайна, повторил безкрайно търпеливо монахът, а самата тайнственост носела със себе си и отплата, и заплаха. И горе-долу както Смайли преди около час, и монахът изложил подробно всяка от двете страни.