На Григориев му направило впечатление, че високопоставеният човек сякаш имат личен интерес към въпросното момиче и бил много добре запознат с проблема му. Дори самият Григориев взел да изпитва жал към девойката. Била дъщеря на съветски герой, обяснил монахът — на бивш офицер от Червената армия, който под маската на изменник на Русия живеел в оскъдица сред контрареволюционерите от царския режим в Париж.
«Името му — казал монахът, разкривайки най-най-голямата от всички тайни пред Григориев, — името му е полковник Остраков и е един от най-добрите и най-активните ни разузнавачи, на когото разчитаме изцяло да ни осведомява за контрареволюционните заговорници в Париж».
Нито един от присъстващите, отбелязва Тоби, никак не се изненадал от внезапното повишение на покойния руски дезертьор в чин «светец».
А монахът, разправял Григориев, му обрисувал накратко житието на разузнавача герой Остраков, като същевременно посвещавал и Григориев в тайнствата на нелегалната дейност. За да не бъдел разкрит от империалистическото контраразузнаване, за всеки агент трябвало да се измисли легенда, тоест фалшива биография, която да го направи приемлив за антисъветските елементи. По тази причина Остраков им се явил като дезертьор от Червената армия, който успял да «избяга» в Западен Берлин, а оттам в Париж, като зарязал жена си и дъщеря си и Москва. Но за да се затвърдят позициите на Остраков сред парижката емиграция, логично било съпругата му да заплати със страдания предателството на мъжа й.
«Представете си само — рекъл монахът — как моментално би рухнало доверието в Остраков в момента, в който шпионите на империализма съобщят, че Остракова — съпругата на дезертьора и беглеца — си живее най-спокойно и Москва, получава например заплатата на мъжа си или се шири в общия им някога апартамент!»
Григориев се съгласил, че много добре си го представя. Самият монах — обяснил той в скоби на присъстващите — не проявявал и капка авторитарност, а по-скоро третирал Григориев като равнопоставен, несъмнено от уважение към академичните му заслуги.
— Несъмнено — потвърдил Смайли и си взел бележка.
По тази причина, казал някак си неочаквано монахът, Остракова и дъщеря й Александра били прехвърлени със съгласието на съпруга в отдалечена провинция, където им било осигурено не само жилище под чуждо име, а и наложеният им по необходимост скромен и всеотдаен начин на живот бил подплатен със съответните легенди. Такава изобщо била болезнената действителност за всички, които се посвещавали на нелегална дейност. «И си представете, Григориев — натъртил монахът, — какъв може да е ефектът от подобно изгнание, от подобна тайнственост, че дори и двуличност, върху едно чувствителна и вероятно вече доста неуравновесена дъщеря; при това лишена от баща, чието име буквално е било заличено от живота й! С майка, която, преди да я отведат на безопасно място, е била принудена да понесе цялото бреме на общественото порицание! Представете си вие, който също сте баща — настоявал монахът, — на какво е била подложена тази млада и крехка съзряваща девойка!»
Григориев се преклонил пред това убедително красноречие и побързал да каже, че в качеството му на баща не му било никак трудно да си представи нанесените на момичето травми; в същия миг май не само Тоби, но и всички останали в помещението били готови да отчетат, че Григориев може и наистина да е бил такъв, за какъвто се представял — хуманен, свестен човек, попаднал в мрежата на събития, които нито разбирал, нито можел да направлява.
През последните няколко години, продължил монахът с натежал от скръб глас, девойката Александра — или както тя държала да се нарича Татяна — се била отдала на разпътен антиобществен начин на живот в съветската провинция, където била настанена. Под влияние на обстановката извършила ред разнородни престъпления, сред които подпалвачество и джебчийство. Общувала с престъпни псевдоинтелектуалци и с най-долнопробни антисоциални елементи. Отдавала се безразборно на мъже, дори на по неколцина в един и същи ден. В началото, ако се случело да я задържат, монахът и помощниците му успявали някак си да повлияят на нормалния ход на правосъдието. С течение на времето обаче, поради съображения за сигурност, се принудили да оттеглят закрилата си, при което Александра наново попаднала в държавните психиатрии, специализирани в лечението на пациенти с вродено недоволство от обществения строй — което породило вече изброените от монаха отрицателни последствия.