«Защо трябва точно по такъв начин да го извършим? — беше попитал генерала. — Кому е нужно да е толкова сложно?»
Защото става дума за вещ, която е уникална в световен мащаб, отвърнал му беше генералът. За съкровище, което няма равно на себе си. И чиято загуба би била истинска трагедия за свободния свят.
«А за куриер избра мен, а не някой друг», помисли си с гордост младежът; макар дълбоко в душата си да смяташе, че старецът се престараваше. Взе преспокойно жълтия плик, пъхна го в джоба на горнището, затвори ципа и прокара пръст да се убеди, че наистина е захапал.
Точно в този момент усети, че е под наблюдение. Жената на перилото пак стоеше с гръб към него и нямаше как да не се впечатли отново от хубавия й ханш и крака. Дребният й сексапилен спътник в черното палто обаче се беше извърнал и гледаше право в него с изражение, от което всичките добри чувства на младежа се изпариха. Веднъж само му се беше случило да види толкова отчаян, преливащ от сериозност, но и тотално беззащитен поглед — когато само месеци след пристигането им баща му взе да умира в стаичката в Руислип — първата им квартира на английска земя. Друго обаче го плашеше повече — и тук мнението му съвпадаше с онова на Остракова: отчаянието видимо не се връзваше с естествения комичен вид на онзи, комуто Остракова беше лепнала прякора «Вълшебника». Но така или иначе, възбуденият поглед сякаш извираше от душата на дребния смешник с изострените черти и пламенно му внушаваше: «Нямаш си представа какво ценно нещо носиш, младежо! Пази го с цената на живота си, ако трябва!».
Параходчето спря. Стигнали бяха до отсрещния бряг. Младежът грабна кошницата, скочи на сушата и почти на бегом взе да се провира през тълпата пазаруващи от една странична уличка в друга, без да има представа къде ще излезе.
През целия път до дома воланът набиваше дланите му и двигателят дънеше в ушите му, от мокрия асфалт пред очите му изникваше онова лице и в продължение на цели часове се чудеше дали пък не му се е привидяло в резултат на вълненията около предаването. Най-вероятно съучастникът му е бил съвсем друг човек, успокояваше се — я някоя от лелките със зелените филцови шапки, я самият кондуктор например. «Явно съм бил пренавит — разсъждаваше. — И когато в ключовия момент някакъв непознат се извърна и се загледа в мен, аз моментално му приписах какво ли не, включително и това, че ми заприлича на баща ми на смъртното му легло.»
На минаване през Доувър вече беше почти убеден, че е прогонил оногова от съзнанието си. Портокалите беше изхвърлил в попътна кофа за боклук; жълтият плик кротуваше в джоба на горнището, едно от острите му ъгълчета беше пробило и го боцкаше по кожата, но най-важното беше, че успя да изпълни задачата. Какво толкова се беше заплеснал да изчислява кой е другият? Има ли значение? А дори и да беше познал, че в действителност е онзи с облещеното сбръчкано лице — какво от това? По-добре да не го споменава изобщо на генерала, който, според младежа, залагаше на мерките за сигурност точно толкова, колкото ясновидката залага на самовнушението. Мислите за Стела продължаваха да не му дават мира. С всяка измината шумно миля желанието му ставаше все по-силно. Утрото току-що бе започнало. Представяше си как ще я събуди с милувки и как съненото й усмихнато лице ще се преобрази от страстта.
Потърсиха Смайли още същата вечер и най-странното беше, че телефонът звъня дълго, докато го вдигна, тъй като си беше внушил, че напоследък, в този късен период от живота си, сънят му е доста неспокоен. Беше се прибрал право у дома от библиотеката, после яде някаква блудкава вечеря в италиански ресторант на Кингс Роуд, взел със себе си вместо щит томчето «Пътешествията на Олеарий»2. Оттам се върна в дома си на Байуотър стрийт и се захвана отново с монографията си с прилежанието на човек, който няма никакви други занимания. След около два часа отвори бутилка червено бургундско вино и изпи половината, докато слушаше скучна радиопиеса. Накрая задряма и го замъчиха неприятни сънища. Но това не му попречи, като чу гласа на Лейкон, да изпита усещането, че го измъкват от уютно, благословено място, откъдето за нищо на света не би излязъл. На всичко отгоре, макар да действаше бързо, имаше чувството, че адски дълго се облича; и си зададе въпроса дали старите люде точно това изпитват, когато чуят за нечия смърт.
2
Adam Olearius — немски пътешественик и учен (1599-1671), оставил всекидневни пътеписи за своето пътешествие от Русия по Волга до Персия. — Б.пр.