26
Според шпионския фолклор всяка тайна акция се предхожда от чакане, по-дълго и от отредените человеку дни в Рая; но колкото и безбройни да се сториха на Джордж Смайли, а отделно от това и на Тоби Естерхази, дните и нощите от неделя вечерта до следващия петък със сигурност нямаха нищо общо с блажения престой на оня свят.
През всичките тези дни, разправя Тоби, живели не по московските правата, а по личния боен устав на Джордж. Още в неделя вечерта сменили и хотелите си, и самоличностите си: Смайли се пренесъл в «Арка» — скромен пансион в стария град, а Тоби — в някакъв отвратителен крайградски мотел. Оттогава насетне двамата се свързвали чрез обществени телефонни кабини, чието редуване били уточнили предварително, а ако се наложело да се срещнат лично, подбирали оживени места на открито и вървели успоредно само за кратко, след което се разделяли. Самият Тоби бил решил да промени навиците си, та използвал минимално автомобили. Задачата му била да бди над Григориев. И цяла седмица се клел, че щом се бил изповядал веднъж чистосърдечно, нямало начин Григориев да не се изповядал и втори път. За да предотврати тази вероятност, Тоби държал Григориев съвсем изкъсо, но така или иначе, да не го изпуска от очи било цял кошмар. Григориев например излизал от дома си всяка сутрин в осем без петнайсет и стигал пеш в посолството за пет минути. Няма проблем: точно в осем без десет Тоби проверявал с кола маршрута на руснака. Ако куфарчето на онзи било в дясната му ръка, значи всичко било наред. Но попаднело ли в лявата, това означавало «тревога» и назначаване на извънредна спешна явка в парка на двореца «Елфенау», с резервен вариант на друго място в града. В понеделник и вторник Григориев извървял разстоянието, използвайки само дясната си ръка. В сряда обаче валяло сняг, на Григориев му се наложило да си обърше очилата, при което спрял да си извади носната кърпа, а Тоби го видял точно в този момент, когато куфарчето било в лявата му ръка. Направил с пълна газ контролен кръг по съседните преки, но при следващото му минаване Григориев се хилел като ненормален и размахвал куфарчето щастливо във въздуха с дясната си ръка. Което, както казва самият Тоби, насмалко да му докара «тотален инфаркт». На следващия ден, решителния четвъртък, Тоби успял да осъществи автомобилна среща с Григориев в крайградското селце Алмендинген, та двамата разговаряли на четири очи. Нямало и час от появата на куриера Краски с ежеседмичните нареждания от Карла: Тоби го бил видял с очите си как влиза в дома на Григориеви. Дай да видим заповедите от Москва, рекъл Тоби. Но Григориев бил в свадливо настроение и леко подпийнал. Поискал Тоби да му плати десет хиляди долара за писмото, а Тоби така се вбесил, че заплашил да разконспирира моментално Григориев: щял да извърши граждански арест, да завлече Григориев право в полицията и лично да го обвини в притежанието на фалшива самоличност на швейцарски гражданин, в злоупотреба с положението си на дипломат, укриване на данъци от швейцарските власти и още петнайсет други престъпления, включително полова разюзданост и шпионаж. Блъфът му минал. Григориев извадил писмото, което преди това успял да обработи, та тайнописът се четял между ръкописните редове. Тоби му направил няколко снимки, после му го върнал.
Изпратените от Карла в Москва въпроси, които Тоби показал късно същата вечер на Смайли през една от редките им срещи в селски хан, звучали направо умоляващо: «… докладвайте по-подробно за външността и душевното състояние на Александра… Ясно и разбираемо ли говори? Смее ли се и какво впечатление създава смехът й — весело или тъжно? Има ли добри хигиенни навици, чисти ли са й ноктите, сресана ли е? Каква е последната диагноза от лекаря и препоръчва ли той нов курс на лечение?»
Оказало се обаче, че на явката в Алмендинген Григориев бил разстроен не по повод на Краски, нито от писмото или от изпращача му. Признал, че приятелката му от визовия отдел се опитвала да му държи сметка за петъчните му излети. Именно това го потискало и тласкало към алкохола. Григориев й отговорил съвсем уклончиво, но вече подозирал, че и тя е руска разузнавачка, изпратена вероятно от монаха, или — което щяло да е още по-лошо — че работи за някой контраразузнавателен орган на ужасната Държавна сигурност. По някаква случайност Тоби споделял това му мнение, но не видял смисъл да му признае.