«Заявих й, че няма да легна повече с нея, докато не завоюва отново пълното ми доверие — споделил най-сериозно Григориев. — А и че не съм решил окончателно дали да я пуснат да ме придружи в бъдещия ми нов живот в Австралия».
— Не можеш да си представиш по-голяма лудница, Джордж! — оплакват се Тоби, прибягвайки до съвсем неуместна образност, а в това време Смайли не отделял очи от загрижените въпроси на Карла, независимо че били на руски. — Ти как мислиш, колко още ще устискаме, преди да изтървем котето? Тоя тип е тотален ненормалник!
— Кога пътува Краски за Москва? — попитал Смайли.
— В събота на обед.
— Григориев трябва на всяка цена да си уреди среща с него, преди да е заминал. Нареди му да предаде на Краски, че ще прати по него специално съобщение. И то спешно.
— Обезателно, Джордж — казал Тоби. — Обезателно. — И с това разговорът им приключил.
«Какво ли си е наумил, Джордж?», чудел се Тоби, докато го наблюдавал как за сетен път се слял с тълпата. Инструкциите на Карла до Григориев май разстроили Смайли, колкото и абсурдно да звучало това. «Добре се бях наредил — разправяше Тоби за този изнурителен период: — От едната ми страна луд, а от другата — тотален депресивен маниак».
Тоби поне можеше да се терзае по повод ексцентричността на своя господар и агент; мозъкът на Смайли обаче се занимаваше през това време с други, далеч по-незначителни мисли и, изглежда, точно в това беше проблемът му. Във вторник Смайли хвана влака за Цюрих и обядва в «Кроненхале» с Питър Гуилъм, който беше долетял от Лондон по молба на Сол Ендърби. Диалогът им беше доста въздържан, и то не само от съображения за сигурност. Докато бил в Лондон, Гуилъм решил на своя глава да поговори с Ан и сега питаше дали нямало да й предаде нещо от името на Смайли, като се върне. Смайли му отговори със смразяващ тон, че няма какво да й предава, и Гуилъм за пръв път в живота си почувства, че Смайли е готов да му отгризе главата. Може ли следващия път — добави Смайли — Гуилъм да бъде така добър да не си завира проклетата гага в частните му дела? При което Гуилъм много набързо превключи на служебна тематика. По отношение на Григориев, рече, Сол Ендърби си е наумил, вместо да го предаде за обработка в Сарат, да го продаде в сегашното му състояние на «братовчедите». Какво мислел Джордж по въпроса? Сол имал някакво предчувствие, че придобиването на високопоставен руски изменник — независимо че Григориев нямало кой знае какво да им съобщава — щяло да донесе на «братовчедите» куп много нужни им в момента точки пред Вашингтон, докато в Лондон присъствието на Григориев можело, така да се каже, да развали бъдещото хубаво вино. Та какво било мнението на Джордж по този въпрос?
— Става — каза Смайли.
— Освен това Сол не е много убеден, че е крайно наложително да предприемаш онова, което си запланувал за идния петък — изтърси с видима неохота Гуилъм.
Смайли взе ножа до чинията си и се загледа в острия му ръб. Едва по някое време отговори, и то с обезоръжаваща напрегнатост:
— Той заради нея краде, лъже и изобщо рискува живота си. А сега държи да научи дали чисти калта под ноктите си и дали ходи сресана. Не смяташ ли, че сме длъжни да й хвърлим едно око?
«Длъжни пред кого?», не спираше да се пита Гуилъм през целия обратен полет до Лондон. Към себе си ли имаше предвид Смайли? Или към Карла? Но Гуилъм прояви достатъчно благоразумие да не сподели всички тези свои теории в доклада си пред Сол Ендърби.
Отдалеч можеше да заприлича някому на замък или на малък чифлик от лозарските райони на Швейцария, дето са кацнали върху хълмовете и се отличават със своите бойници и ровове с покрити мостове, водещи към вътрешните им дворове. Но ако се вгледа от по-близо, човек започва да забелязва някои много по-утилитарни елементи: пещ за изгаряне на боклука, овощна градина и модерни пристройки с разположени доста нависоко редици от прозорчета. Табелата в края на селото указваше пътя дотам и рекламираше тихата околност, предлаганите удобства и грижовността на персонала. Санаториумът беше описан като «интерденоминационна християнска теософска общност», приемаща и пациент от чужбина. По полята и покривите се стелеше стар, мокър сняг, но пътят, по който Смайли се движеше, беше добре почистен. Всичко наоколо беше бяло — небето и снегът се бяха слели в общо пространство без граници и без край. Намусеният портиер се обади по телефона, получи нечие разрешение да го пропусне и му махна с ръка да продължи. Паркингът беше разделен на зона «ЛЕКАРИ» и зона «ГОСТИ». Смайли паркира във втората. Позвъни на вратата. Унилата на вид жена в сива монашеска униформа, която го посрещна, се изчерви още преди да беше отворила уста. Смайли чу едновременно подходящата за крематориум музика, тракането на кухненска посуда и човешки говор. Подът в сградата беше твърд и никъде нямаше завеси.