— Майка Фелисити ви очаква — съобщи със срамежлив шепот сестра Блажена.
«Тук ако някой писне, из цялата къща ще се чуе», мина му през ум на Смайли. Забеляза, че и саксиите са вдигнати нависоко, където човешки ръце не могат ги стигна. Придружителката му изтропа енергично на вратата с надпис «КАНЦЕЛАРИЯ», после я бутна да се отвори. Майка Фелисити се оказа едра жена с възпалено лице и притеснително земен поглед. Смайли седна насреща й. Върху едрата й гръд почиваше филигранно разпятие, което тя утешаваше с върховете на едрите си пръсти, докато приказваше. Говореше на бавен, царствен немски.
— Така — каза тя. — Значи, вие сте хер Лахман, а хер Лахман е познат на хер Глазер, а хер Глазер тази седмица е неразположен. — Правеше си гаргара с имената, очевидно наясно не по-малко от самия него с фалшивото им естество. — А неразположението на хер Глазер не е чак толкова сериозно, че да не може да се обади по телефона, но достатъчно силно, че да не му позволява да кара колело. Правилно ли съм разбрала?
Смайли се съгласи.
— Моля ви, няма нужда да сдържате гласа си само затова че съм монахиня. Нашето заведение е поначало много шумно, но това не се отразява отрицателно на ничия благочестивост. Виждате ми се блед. Да не карате някой грип?
— А, не. Нищо ми няма.
— В такъв случай сте по-добре от хер Глазер, който е станал жертва на грипа. Миналата година тук върлуваше египетски грип, по-миналата — азиатски, но тазгодишният изглежда си е чисто тукашен. Мога ли да попитам дали хер Лахман има документи, които да доказват самоличността му?
Смайли й подаде швейцарската си лична карта.
— Ама на вас ръката ви трепери. А казвате, че не сте болен от грип. «Занятие: професор» — прочете тя на глас. — Значи, хер Лахман крие, че е светило. Че е в действителност професор Лахман. Професор по какво, ако смея да запитам?
— По филология.
— А, филология. А професията на хер Глазер каква ли е? Никога не е ставало дума с него.
— Доколкото знам, занимава се с бизнес — отвърна Смайли.
— Бизнесмен, който владее перфектно руския. И вие ли владеете руския език, професоре?
— Уви, не.
— Но сте приятели — върна му личната карта. — Приятелство между швейцарско-руски бизнесмен и скромен професор по филология. Мда. Да се надяваме, че дружбата ви ще крепне и процъфтява.
— Освен това сме и съседи — вметна Смайли.
— Всички сме си съседи, хер Лахман. Вие друг път виждали ли сте Александра?
— Не съм.
— Тук имаме какви ли не млади момичета. Едни са кръщелници. Други са подопечни. Племенници. Сираци. Братовчедки. Някоя и друга леля. Няколко сестри. И ето че се появи и професор. Ще се изненадате обаче колко малко са дъщерите на този свят. Имате ли представа например каква е връзката между хер Глазер и Александра?
— Доколкото знам, той е приятел с мосю Остраков.
— Който пък е в Париж. Но е невидим. Както и мадам Остракова. Невидима. Какъвто е днес и хер Глазер. Не ви ли говори това, хер Лахман, с каква трудна задача сме се заели тук? Самите ние едва знаем кои сме, а от нас се иска да им обясним на тях кои са те в крайна сметка! Затова ще ви моля да бъдете изключително внимателен с нея. — Отнякъде звънец обяви края на обедната почивка. — Тя понякога живее в пълен мрак. Друг път вижда прекалено много. И в двата случая изпитва силна болка. Израсла е в Русия. Не знам по каква причина. Миналото й е сложно, изпълнено с контрасти и празноти. Дори да не е причина за заболяването й, със сигурност е… как да кажа… рамката, в която то се развива. Нямате ли случайно подозрението, че хер Глазер може и да е баща й?
— Не.
— И аз не мисля така. А случайно да сте виждали невидимия Остраков? Не сте. Съществува ли изобщо този невидим Остраков? Според Александра това било фантом. Тя твърди, че имала съвсем друг произход. Малцина от нас ли си мечтаят за същото!