— Мога ли да ви попитам какво сте й казали по мой адрес?
— Всичко, което и на мен ми е известно. Тоест нищо. Че сте приятел на чичо й Антон, когото тя отказва да приеме за свой чичо. Че чичо Антон е болен, което изглежда много я радва, но в същото време вероятно я и тревожи. Уведомила съм я, че баща й желае някой да я навестява всяка седмица, а тя твърди, че баща й бил разбойник, който посред нощ блъснал майка й в планинска пропаст. Предупредих я, че ще трябва да говори на немски, но няма да се учудя, ако тя все пак предпочете руския.
— Разбирам — рече Смайли.
— Късметлия човек сте в такъв случай — отвърна рязко майка Фелисити. — Тъй като аз съм в пълно неведение.
Влезе Александра и първото, което той забеляза у нея, бяха очите й: абсолютно бистри и абсолютно беззащитни. Неизвестно защо, беше си я представял по-едра. По средата устните й бяха пълни, но в ъглите рязко изтъняваха и придобиваха някаква пъргавост, а усмивката й съдържаше опасен блясък. Майка Фелисити й нареди да седне, добави нещо на руски и я целуна по русата глава. После излезе и я чуха как се понесе, подрънквайки с ключовете си по коридора, и как викна на френски на една от сестрите да почисти тази гадост. Александра беше облечена в зелена туника с дълги ръкави, прихванати около китките, а върху раменете си беше наметнала някакъв пуловер. Но дрехите висяха по нея като от закачалка, а не като облечени върху човешко тяло, все едно някой й ги беше дал специално за свиждането.
— Да не е умрял Антон? — попита тя, а на Смайли му направи впечатление пълната липса на естествена връзка между изражението й и мислите, които протичаха в мозъка й.
— Не, Антон просто го повали грипът — отвърна й.
— Антон разправя, че ми бил чичо, но не е — обясни тя. Немският й беше добър и Смайли се зачуди дали — независимо от казаното от Карла пред Григориев — го е възприела най-вече от майка си, или е наследила по-скоро дарбата на баща си да усвоява чуждите езици, или и двете. — Освен това се преструва, че си нямал кола. — И тя, както навремето баща й, сега го наблюдаваше без капка емоции и без никаква ангажираност. — Къде ви е списъкът? — попита го. — Антон винаги идва със списък.
— О, на мен въпросите са ми в главата.
— Забранено е да се задават въпроси без списък. Баща ми абсолютно забранява да ме питат неща, които не са на списък, а в мозъка.
— Кой е баща ти? — попита Смайли.
И известно време пак виждаше само очите й, впили се в него от някакво си тяхно, самотно място. Тя взе ролка тиксо от бюрото на майка Фелисити и прокара пръст по гладката му повърхност.
— Видях колата ви — рече. — «БЕ» значи Берн.
— Така е — съгласи се Смайли.
— А Антон каква кола кара?
— Мерцедес. Черен. Много солидна.
— Колко е платил за него?
— Купил го е на старо. За към пет хиляди франка, предполагам.
— Тогава защо идва да ме вижда на колело?
— Сигурно има нужда от физически упражнения.
— Не — каза тя. — Има някаква тайна.
— А ти имаш ли си тайна, Александра? — попита я Смайли.
Тя чу въпроса му, който я накара да се подсмихне и да кимне два-три пъти така, както се кима на много отдалечен човек.
— Моята тайна се нарича Татяна — рече.
— Хубаво име — каза Смайли. — Татяна. Откъде го имаш?
Тя вдигна глава и пусна лъчезарна усмивка на иконите по стените.
— Забранено е да се говори за това. Каквото и да кажеш, хем няма да ти повярват, хем ще те набутат в някоя клиника.
— Но ти така и така си в клиника — изтъкна Смайли.
А гласът й не се извиси, а само се забърза. Седеше абсолютно неподвижна и човек можеше да си помисли, че дори дъх не си поема между думите. Бистрата й мисъл и учтивият й тон бяха зашеметяващи. Колкото и да уважавала добротата му, каза, в същото време си давала и сметка какъв опасен човек бил той — по-опасен и от всички учители и полицаи. Доктор Рюди бил измислил разни понятия от рода на «собственост» и «затвор», заедно с много от хитрите аргументи, с които светът оправдавал своята лъжовност. А близостта на майка Фелисити с господ й пречела да проумее, че Господ не бил кой знае колко по-различен от коня, понеже и него трябвало да го яздиш и сритваш, че да те отнесе натам, накъдето трябва.
— А вие, хер Лахман, олицетворявате всеопрощаващата власт. Да, боя се, че това е точно така.
Тя въздъхна и го възнагради с уморена, снизходителна усмивка, но когато той сведе очи към масата, забеляза, че си е хванала палеца и го извива назад толкова силно, че всеки миг можеше да го счупи.