— Ами ако баща ми сте всъщност вие, хер Лахман? — подхвърли му с усмивка.
— Уви, не съм. Нямам деца — отвърна Смайли.
— Да не сте господ тогава?
— Не, аз съм най-обикновен човек.
— Майка Фелисити разправя, че и най-обикновените хора носят в себе си частица от господа.
Сега пък беше ред на Смайли да обмисли дълго думите си, преди да й отговори. Той отвори уста, но след нетипично за него двоумене, пак я затвори.
— И аз съм го чувал — съгласи се и за миг отклони погледа си от нея.
— Сега трябва да ме попитате дали се чувствам по-добре.
— По-добре ли се чувстваш, Александра?
— Казвам се Татяна — поправи го тя.
— Добре. Татяна как се чувства тогава?
Тя се разсмя, а в очите й се появи очарователен блясък.
— Татяна е дъщеря на човек, който е толкова важен, че дори не съществува. Управлява цяла Русия, без изобщо да го има. Ако я арестуват, баща й урежда веднага да я освободят. Той не съществува, но всички се боят от него. Татяна също не съществува — добави тя. — На този свят има само Александра.
— А майката на Татяна?
— Тя е наказана — отвърна с равен глас Александра, споделяйки мисълта си по-скоро с иконите, отколкото със Смайли. — Отказвала е да се подчини на историческия материализъм. Другояче казано, вярвала е, че ходът на историята е сгрешен. И е била неправа. Народът няма право да се меси в историческото развитие. Напротив, самото историческо развитие трябва да променя хората. Много ми се ще да ме вземете със себе си, ако обичате. Искам да се махна от тази клиника.
Двете й ръце водеха люта битка помежду си, но тя не преставаше да се усмихва на иконите.
— Татяна виждала ли е изобщо баща си? — попита я той.
— Дребен мъж наблюдаваше децата на влизане в училище — отвърна му тя. Той я изчака, но тя се спря дотам.
— И?
— От кола. Сваляше стъклото, но ме гледаше само мен.
— А ти поглеждаше ли го?
— Разбира се. Откъде иначе щях да знам, че ме гледа?
— Как изглеждаше той? Как се държеше? Усмихваше ли ти се?
— Пушеше. Запалете си и вие, ако ви се пуши. Тя и майка Фелисити от време на време запалва. Така де, какво лошо има? Разправят, че цигарите успокоявали съвестта.
Натиснала беше вече звънеца: протегна ръка и я задържа дълго върху копчето. Той пак чу как се приближават с дрънчене по голия коридор ключовете в ръката на майка Фелисити и как подметките й се отриха о пода, когато тя се спря да отключи вратата — звуци, каквито се чуват във всички затвори по света.
— Искам да ме вземете с колата си — каза Александра.
Смайли плати дължимата сума по сметката й. Александра го проследи как отброи банкнотите на светлината на лампата, точно както ги броеше и чичо Атон. Майка Фелисити прехвана съсредоточения й поглед и вероятно подуши приближаващата се неприятност, тъй като изгледа рязко Смайли, сякаш очакваше той да извърши някоя нередност. Александра го изпрати до изхода, помогна на сестра Блажена да отвори вратата, после по най-изискан маниер — с вдигнат високо настрани лакът и леко прегъване на изнесеното напред коляно — пое ръката на Смайли и понечи да я целуне, но сестра Блажена я възпря. Изпрати го с поглед до колата му и започна да му маха; автомобилът вече набираше скорост, когато той чу съвсем от близо писъка й и я видя как се опитва да отвори вратата, че да се хвърли в колата, но сестра Блажена я издърпа и я повлече, все още пищяща, обратно към сградата.
Половин час по-късно, в същото кафе в град Тун, от което седмица преди това беше наблюдавал посещението на Григориев в банката, Смайли връчи на Тоби писмото, което беше написал, с уговорката Григориев да го предаде на Краски още същата вечер или при първата им среща.
— Григориев иска още тази нощ да премине към нас — възрази Тоби.
И Смайли изкрещя. За пръв път в живота си взе, че изкрещя. Позина, викна и стресна всички присъстващи в кафенето — или ако трябва да сме по-точни, барманката вдигна глава от кратките обяви, търсещи брачни партньори, а от четиримата картаджии в ъгъла най-малко един се извърна да го погледне.
— Още не!
След което, за да демонстрира, че се е овладял напълно, повтори съвсем тихичко:
— Още не, Тоби. Извинявай. Рано е.
От самото писмо, което Смайли изпрати по Григориев до Карла, не съществува друг екземпляр и вероятно това съвпада точно с намеренията на Смайли; по отношение на същността му обаче надали има някакви съмнения, тъй като и самият Карла поначало беше отявлен привърженик на онова изкуство, което сам наричаше «упражняване на натиск». Смайли вероятно е изложил голата фактология: че, както е известно, Александра е негова дъщеря от покойна негова любовница с открити антисъветски убеждения; че е уредил тя да напусне по нелегален път Съветския съюз, под предлог, че е негов таен агент; че за тази цел е присвоил държавни суми и средства; че за да прикрие своя престъпен заговор, е организирал две убийства и вероятно и официалната екзекуция на Киров. И със сигурност Смайли е изтъкнал, че, предвид нестабилното положение на Карла в московския Център, наличните улики са предостатъчни за колегията да пристъпи към неговото ликвидиране; и че ако се стигне дотам, за бъдещето на дъщеря му на Запад — където тя пребивава незаконно, под чуждо име — няма, най-меко казано, да има никакви гаранции. След като източниците на средства пресъхнат, Александра ще я чака съдбата на доживотен боледуващ изгнаник: прехвърляния от една обществена болница в друга, без приятели, без надлежни документи и без никакви спестявания. В най-лошия случай враговете на баща й ще уредят завръщането й в Русия, където да заплати за всички негови грехове.