Приключил с размахването на тоягата, Смайли сто на сто е предложил на Карла същия онзи морков отпреди двайсет години в Делхи: спаси кожата си, мини към нас, кажи ни всичко, което знаеш, и ние ще ти уредим нов дом. «Повторение на положението», както се изрази впоследствие Сол Ендърби, който си падаше по спортните метафори. Смайли със сигурност е обещал на Карла имунитет от съдебно преследване за съучастието му в убийството на Владимир, а съществуват улики, че и Ендърби е успял да уреди чрез връзките си в германските служби подобна отстъпка и по отношение на убийството на Ото Лайпциг. Несъмнено Смайли е добавил и някои общи гаранции относно бъдещето на Александра на Запад — лечение, издръжка и — ако се наложи — гражданство. Дали, като в Делхи, се е позовал на родителския му инстинкт? Дали е апелирал към хуманността на Карла, която сега вече била изложена съвсем на показ? Или му е пуснал някоя спасителна сламка, която да му спести евентуалните унижения и да го предпази от предизвикано от гордостта му самоунищожение?
Но, така или иначе, срокът, който е дал на Карла да реши какво ще прави, със сигурност е бил кратък. Понеже, както и самият Карла е съзнавал, това също е една от аксиомите на натиска: времето за размисъл е опасно; с тази разлика, че в конкретния случай има причини да приемем, че опасност е съществувала и за Смайли, макар и по коренно различни причини, а именно че е можел да се откаже в последния момент. Ненапразно саратският фолклор гласи, че само призивът към мигновено действие може да принуди жертвата да се изхлузи от букаите си и противно на всички вродени или внушени й инстинкти, да хукне към свободата. В конкретния случай това се е отнасяло с не по-малка сила и за самия ловец.
27
«Все едно си заложил на черно всичките си пари — разсъждаваше Гуилъм, загледал се през витрината на кафенето, — а и всичко друго, което имаш на този свят: и жена, и неродената ти още рожба. И чакаш след това с часове наред кога крупието ще завърти рулетката.»
Беше служил в Берлин още по времето, когато градът беше световната столица на Студената война и на всеки пропускателен пункт от Изток към Запада цареше напрежение като в болнична операционна. Помнеше как в нощи като сегашната групички берлински полицаи и съюзнически военнослужещи се скупчваха под лъчите на дъговите лампи, тропаха с нозе да се стоплят, прехвърляха пушки от рамо на рамо и издишваха облаци нара в лицето на отсрещния. Помнеше и как танковете чакаха с ръмжащи двигатели, че да не изстинат, и как, за да внушат мощ, оръдията им шареха в търсене на цели отвъд граничната бразда. Помнеше и как клаксоните внезапно почваха да сигнализират тревога и как всички се юрваха към «Бернауерщрасе» или друго място, където някой правеше поредния опит за бягство. Не беше забравил и щръкващите към небето пожарникарски стълби; и заповедите да се отвръща на огъня или да не се отвръща на огъня; и падналите жертви, включително и агенти от своите. Но си даваше сметка, че след сегашната вечер щеше да помни града точно такъв, какъвто беше в момента: толкова тъмен, че ти идва да не излизаш на улицата без фенер, и толкова тих, че щракането на затвора на пушка се чува чак отвъд реката.