— Какво ли прикритие ще използва? — попита Гуилъм.
— Насреща му седеше Смайли с чаша изстинало кафе до опрения върху пластмасовата масичка лакът. И изглеждаше съвсем дребен в балтона си.
— Нещо съвсем скромно — каза Смайли. — Нещо, което съответства на положението. Оттук минавали най-вече възрастни пенсионери. — Пушеше една от цигарите на Гуилъм и това като че поглъщаше изцяло вниманието му.
— Че за какво им е притрябвало на пенсионерите да идват отсам? — зачуди се Гуилъм.
— Едни търсят работа. Други търсят роднини. Боя се, че не разпитах много подробно.
Отговорът му явно не задоволяваше Гуилъм.
— Поначало ние, пенсионерите, не обичаме да говорим много за себе си — направи неумел опит да изкара нещата на смях Смайли.
— Отдавна съм го забелязал — каза Гуилъм.
Кафенето се намираше в турския квартал, поради факта че в днешно време турците са новите бедни бели в Западен Берлин, а най-смотаните и най-евтини имоти са онези покрай Стената. Освен Смайли и Гуилъм нямаше нито един чужденец. Около дълга маса многодетно турско семейство ръфаше плосък хляб и пиеха кафе и кока-кола. Децата бяха с обръснати глави и гледаха с ококорените, озадачени погледи на бежанци. От стар магнетофон се носеше ислямска музика. От талашитената рамка на ислямска входна арка висяха разноцветни найлонови ленти.
И Гуилъм пак се загледа през витрината към моста. Най-близо бяха пилоните на въздушната железница, после следваше старата тухлена постройка, реквизирана дискретно за наблюдателница от Сам Колинс и хората му, които се бяха нанесли крадешком там през последните два дни. След сградата следваше заревото на дъговите натриеви лампи, а още по-нататък — барикадата, картечното гнездо и чак тогава мостът. Самият мост беше оставен отворен само за пешеходци, а проходът по него представляваше опасана със стомана пешеходна пътека, на места широка колкото за сам човек, на други — за трима. От време на време по моста минаваше по някой с хрисим вид и равномерен ход, че да не вдигне по тревога часовите на вишката, докато накрая пристъпеше под западното натриево зарево. През деня проходът изглеждаше сив, а нощем, неизвестно защо — жълт и необичайно ярък. Картечното гнездо беше на метър-два навътре от границата, покривът му едва надничаше над барикадата, но доминираща над всичко друго беше вишката — черен железен правоъгълен стълб точно по средата на моста. Дори снегът избягваше да пада върху нея. Сняг можеше и да има и по бетонните препятствия, които пречеха на моста да се качват моторни превозни средства, сняг можеше и да се вихри около заревото и картечното гнездо, че и да се стеле демонстративно по мокрия паваж; но вишката като да се ползваше с някакъв имунитет, та дори и снегът не смееше да се приближи доброволно към нея. Малко преди заревото пешеходната пътека се стесняваше и завършваше с караулка клетка. Само че клетката, беше ги предупредил Тоби, можела да се заключва мигновено при подаване на електрически сигнал от картечното гнездо.
Часът беше десет и трийсет вечерта, но със същия успех можеше да е и три след полунощ, тъй като покрай границата западноберлинчани си лягат веднага щом се стъмни. По към центъра градът остров може да се весели, да пие и да развратничи до зори или докато му свършат парите; рекламите на «Сони» и новопостроените църкви и конферентни зали могат да му придават панаирджийски блясък; но по тъмните брегове на граничната зона тишината настъпваше още в седем вечерта. В съседство със заревото стърчеше коледна елха, но осветлението падаше само върху горната й половина, понеже само тя се виждаше отвъд реката. «Град, недопускащ никакви компромиси, разсъждаваше Гуилъм. Град «или-или», непризнаващ трети варианти». Каквито и скрупули да хранеше понякога самият той по отношение на западните свободи, те умираха, като повечето други неща, в мига, в който кракът му стъпеше тук.
— Джордж? — промълви едва-едва Гуилъм и Смайли го изгледа въпросително.
Човек с вид на работник се беше появил, залитайки, в заревото на прожекторите. И той, като всички останали, видимо нарасна в мига, в който слезе от пешеходната пътека, сякаш беше снел тежко бреме от плещите си. Човекът носеше малко куфарче и нещо като железничарски фенер. Беше дребен на ръст. Дори и да го беше забелязал, Смайли беше успял да се прибере веднага в яката на кафявия си балтон, при самотните, отнесени мисли, които го чакаха там. «Ако изобщо дойде, ще се появи точно в уреченото време», беше казал по-рано Смайли. «От какъв зор тогава трябваше да идваме тук два часа предварително?», беше му дошло на езика на Гуилъм да го попита. Защо трябва да седим тук като двама непознати, да пием шекерлия кафе от филджани, да се потим на парата от тая проклета турска кухня и да си говорим общи приказки? Отговорът обаче го знаеше предварително. «Понеже сме задължени — щеше да каже Смайли, ако изобщо му се приказваше. — Длъжни сме да проявим загриженост, да изчакаме, да бдим над опита на един човек да избяга от системата, в чието създаване е участвал. Защото сме негови приятели дотогава, докато се мъчи да дойде при нас. И защото през това време никой друг не е на негова страна».