«Ще дойде — мислеше си Гуилъм. — Няма да дойде. Може пък да дойде. Това, моето, ако не е молитва, не знам какво е.»
— Още кафе, Джордж?
— Не, благодаря, Питър. Достатъчно пих. Не.
— Май предлагат и някаква супа. Освен ако това не е кафето им.
— Благодаря, май нямам място за повече консумация — отвърна Смайли с най-общ тон, все едно всеки, който го интересува, можеше да слуша думите му.
— Аз май все пак ще взема да поръчам нещо, колкото, затова че им задържаме масата.
— Задържаме ли я? О, да. Прав си. Кой ги знае дали изобщо припечелват нещо.
Гуилъм поръча две нови кафета и ги плати. За всяко нещо поначало плащаше веднага, в случай че им се наложеше да изчезнат внезапно.
«Ела поне заради Джордж — мислеше си; — и заради мен. И заради всички нас, дяволите ни взели, дето откога си мечтаем за тази непостижима реколта.»
— Кога каза, че се чакало бебето, Питър?
— През март.
— Аха. Март. Решили ли сте как ще го кръстите?
— Не сме го обсъждали на сериозно.
На отсрещния тротоар Гуилъм разпозна увитата с шал през устата фигура на Тоби Естерхази с неговия балкански калпак, уж загледал се любопитно в осветената витрина на мебелен магазин, специализиран в столове и маси от ковано желязо, брокатени тапицерии, фалшиви мускети и калаени съдове. Такава беше сделката: Тоби и хората му ще са на улицата, Сам Колинс ще се разположи в наблюдателницата. Оттеглянето, по настояване на Тоби, трябваше да стане с таксита, три, от които, с доста занемарен вид, вече чакаха строени в мрака под сводовете на гарата, с надписи на предните стъкла «НЕ РАБОТИ», докато шофьорите им предъвкваха кренвирши в сладък сос от картонени чинийки пред павилиона за бързи закуски «Имбис».
Там си е живо минно поле, предупредил ги беше Тоби. Турци, гърци, югославяни, всякакви бандити, дори и по котките им има монтирани микрофони, без преувеличение.
Никой да не е посмял и да шукне дори, беше заповядал Смайли. Гък да не се чува, Питър. Предай на Колинс.
«Хайде, идвай — призоваваше го наум Гуилъм. — Всички сме на твоя страна. Само ела.»
От гърба на Тоби погледът на Гуилъм се вдигна бавно към прозореца на най-горния етаж на старата къща, в която Колинс беше разположил наблюдателите си. И в Берлин беше давал наряд Гуилъм, десетина, че и повече пъти. С всичките му там телескопи и кинокамери, насочени микрофони и другата безполезна техника, която уж облекчавала самото чакане; с прашенето на радиостанциите и миризмите на кафе и тютюн; с койките на два етажа. Опита се да си представи и командирования към тях западноберлински полицай, който изобщо нямаше идея за какво са го пратили, но беше длъжен да стои и чака, докато операцията приключи успешно или се провали — той беше човекът, запознат и в най-малки подробности с моста и способен да отсее редовните пресичащи от случайните, но и да съзре и най-малката лоша поличба още в самия й зародиш: безшумното удвояване на оттатъшните постове и промъкването на стрелкови позиции на снайперистите от «Народната полиция».
«Ами ако го застрелят? — питаше се Гуилъм. — Или го арестуват? Или го оставят — както са постъпвали с готовност в ред други случаи в миналото — да кърви до смърт, паднал по лице в прохода, на по-малко от два метра до заревото?
Идвай — казваше си наум, но вече не толкова убедено, мъчейки се да запрати молитвите си чак в черния небосвод над Източна Германия. — Няма значение: ти само ела.»
Фината, много ярка светлина от фенерче, прекосила гледащия на запад горен прозорец на сградата наблюдателница, накара Гуилъм да скочи на крака. Още с извръщането си забеляза, че Джордж вече е изминал половината път до вратата. Отвън, на тротоара, ги чакаше Тоби Естерхази.
— Има някаква вероятност, Джордж — промълви Тоби с тона на човек, който ги подготвя, че може би им предстои да се разочароват. — Шансът е минимален, но не е изключено да е нашият човек.