Тръгнаха подпре му, без дума да кажат. Студът беше зверски. Минаха покрай шивашко ателие с две тъмнокоси тропосващи хубавици на витрината. Подминаха и афишите, едни, от които предлагаха евтини ски ваканции, други призоваваха за смърт на фашизма, а трети — на иранския шах. Студът стягаше гърлата им и не им даваше да дишат. Извръщайки настрани глава от бръснещия сняг, Гуилъм мярна няколко стари спални вагона, превърнати в детска игрова площадка. Минаха между черни, мъртви постройки, свърнаха вдясно по павирана улица и стигнаха в катранения замръзнал мрак до брега на реката, откъдето можеха да наблюдават целия мост през амбразурите на някогашна огнева точка от дървени трупи. Вляво от тях на фона на враждебната река чернееше, украсен с бодлива тел, висок дървен кръст в памет на неизвестен им човек, чийто опит да избяга не завършил съвсем успешно.
Тоби извади тихо от джоба на балтона си бинокъл и го подаде на Смайли.
— Джордж. Чуй ме. Дано всичко мине добре, окей?
После Тоби стисна леко ръката на Гуилъм под лакътя и се изгуби обратно в мрака.
В укритието вонеше на гнила шума и влага. Смайли приклекна зад амбразурата, пешовете на балтона му от туид обраха кал от пода, но той оглеждаше сцената пред очите си така, сякаш тя стигаше до най-отдалечените точки на собствения му дълъг живот. Широката река течеше бавно, покрита с ледовита мъглица. Кръстосваха я лъчи на прожектори, осветяващи танцуващите снежинки. Пресичащият я мост се държеше на шест или осем дебели каменни колони, които на нивото на реката се разширяваха в груби фундаменти. Пространствата между тях бяха извити под формата на арки, с изключение на централната част, която била оставена правоъгълна, за да могат да минават плавателни съдове. Единственият видим кораб обаче беше сив пограничен катер на пристана на източния бряг, а той търгуваше само с един вид стока — смърт. Отвъд моста, наподобяваш силно уголемена негова сянка, минаваше железопътен виадукт, но и той, подобно на самата река, беше занемарен, тъй като по него никога не минаваха влакове. Складовете на левия бряг приличаха на грозни останки от минала варварска цивилизация, а от средата им, като фантастична слънчева алея, изскачаше из небитието мостът с жълтата му пешеходна пътека. Амбразурата позволяваше на Смайли да го оглежда с бинокъла по цялото му протежение — от окъпаното в светлината на прожекторите бяло караулно помещение на източния бряг до черната вишка по средата, откъдето нивото на моста се спускаше пак плавно към западния бряг — до караулката клетка, картечното гнездо, което държеше на мерник изхода, и накрая — заревото.
Смайли така се беше вглъбил в гледката, че стоящият само на метър-два зад гърба му Гуилъм можеше със същия успех да си е и в Париж: забелязал беше самотната черна фигура в началото на пътешествието й; мярна за миг присвяткването на цигарата при последното опъване и полетялото като комета към водата огънче, когато онзи хвърли фаса през железните перила на пешеходната пътека. Дребен мъж по работническа полушубка, препасал през слаботелесните си гърди работническо вързопче, крачещ нито бавно, нито забързано, но с походката на човек, свикнал да извървява дълги разстояния. Дребен мъж, с леко издължен торс спрямо късите му нозе, гологлав въпреки снеговалежа. «Ето до какво се свежда всичко — мина му през ум на Смайли. — До минаването на дребен мъж по моста.»
— Това той ли е? — прошепна Гуилъм. — Кажи, Джордж! Карла ли е?
Недей да идваш — мислеше си Смайли. — Стреляйте заповядваше наум, но не на своите хора, а на онези на Карла. Защото изведнъж усети нещо ужасно в предварително известното му събитие, че дребното същество е на път да скъса завинаги с черния замък зад гърба му. Стреляйте от вишката, стреляйте от картечното гнездо, от бялото караулно, от стражевата кула на затворническия склад, затръшнете вратата на клетката под носа му, поносете го този ваш изменник, убийте го! И си представи цялата сцена в необуздаемото си въображение: как в московския Център узнават в последния миг за вероломството на Карла; как се обаждат по телефона до граничния пост: «Да бъде спрян на всяка цена!». И последващата стрелба: никакви излишни изстрели, само един-два, колкото да уцелят човека, след което идва чакането.
— Той е — прошепна Гуилъм. Успял беше да измъкне бинокъла от несъпротивляващата се ръка на Смайли. — Същият е! Дето беше и на портрета, който беше окачил в кабинета си в Цирка! Джордж, ти си истинско чудо!