Във въображението си обаче Смайли виждаше единствено как на фона на белия сняг черната фигура на Карла попада в лъчите на прожекторите на фолксполицаите, сякаш е заек пред автомобилни фарове; как Карла прави старчески опит да побегне, но рухва под изстрелите като парцалена кукла върху собствените си нозе. Не само Гуилъм, но и Смайли беше ставал свидетел на подобни сцени. Пак впери поглед в мрака отвъд реката и го обзе светотатственото усещане, че е попаднал във водовъртежа тъкмо на онова зло, срещу което се беше борил цял живот, и че въпреки съпротивата му злото го поглъща и си го присвоява, а на всичко отгоре и го нарича изменник; и хем му се подиграва, хем същевременно приветства измяната, която е извършил. Проклятието на съчувстващия Смайли се беше стоварило върху Карла, а Смайли се беше озовал затиснат от фанатизма на самия Карла. «Унищожил съм го със същите онези оръжия, които ме отвращаваха и които принадлежаха нему. Разминахме се, навлизайки през границата в територията на другия, и сега сме ничии на тази ничия земя.»
— Не спирай — мърмореше под носа си Гуилъм. — Движи се. Не давай нищо да те спре.
Като стигна до вишката, Карла забави крачка, та Смайли за миг си помисли, че той наистина току-виж се отказал и се предал на източногерманците. И чак тогава забеляза огненото езиче, с което Карла запали нова цигара. «Кибрит ли беше, или запалка? — стана му любопитно. — На Джордж от Ан с безкрайна любов.»
— Господи, да му имам хладнокръвието! — възкликна Гуилъм.
Дребната фигура пак тръгна, но по-бавно отпреди, сякаш човекът се беше изморил. «Или набира смелост за последната крачка — рече си Смайли, — или се мъчи да укроти смелостта си.» И пак се сети за Владимир и за Ото Лайпциг, и за убития Киров; сети се и как Хейдън беше заличил усилията, които беше полагал цял живот; сети се и за Ан, омърсена завинаги в очите му от хитростта на Карла и коварните прегръдки на Хейдън. И в отчаянието си взе да изрежда цял поменик от престъпления — изтезания, убийства и безкраен низ корупция — които трупаше върху крехките плещи на онзи самотен пешеходец по моста, но те се смъкваха оттам: не му трябваха подобни трофеи, спечелени с такива методи. И усети отново как назъбеният силует на моста го зове като някаква пропаст, и как снежната вихрушка го превръща в ад. И за още една секунда Смайли се задържа на самия ръб, на димящия речен бряг.
По някое време вече вървяха по посока на пешеходната пътека: водеше Гуилъм, а Смайли го следваше неохотно. Заревото пред тях нарастваше, колкото по-близо отиваха. Все едно сте най-обикновени пешеходци — заръчал им беше Тоби. — Просто отивате до моста и се спирате да чакате — нещо съвсем нормално. Смайли чу как в мрака някакви хора си зашепнаха, а след това — и бързите приглушени шумове от прибързани и пренапрегнати движения.
— Джордж — повика го шепнешком някой. — Джордж.
Непознатият в жълтата телефонна кабина му изкозирува дискретно, а влажният, замръзващ въздух му донесе контрабандно думичката «победа». Снегът така се размазваше по очилата му, че почти нищо вече не виждаше. Наблюдателният пост се издигаше от дясната им страна, без нито една светлинка в прозорците. Видя паркираната пред входа закрита камионетка и установи, че е берлински пощенски фургон — в типичния стил на Тоби. Гуилъм беше поизостанал. На Смайли му се стори, че чу нещо като «права върху трофея».
Стигнаха до ръба на заревото. Оранжевият отбранителен вал им закриваше моста и серпантината от бетонни заграждения; но в същото време не позволяваше и тях да ги виждат от вишката. Въоръжен с бинокъл, Тоби Естерхази надничаше над коледната елха, стъпил върху платформата за наблюдения и изживяващ се най-спокойно като турист от периода на Студената война. До него седеше пълничка жена от съгледваческия екип. Останалата от едно време табела ги предупреждаваше, че се намират там на свой собствен риск. Смайли зърна върху порутения тухлен виадукт зад гърба им отдавна забравен аристократичен родов герб. Тоби помръдна леко ръка в смисъл «Всичко е наред, вече е в ръцете ни». От противоположната страна на отбранителния вал се чуха леки стъпки и вибрациите на желязната ограда. Вятърът докара до обонянието му и предшестващия пушача аромат на американска цигара. «Само заключващата се клетка остана», каза си и зачака да чуе дрънченето на електрическата брава, но такова не последва. И изведнъж си даде сметка, че не знае името на своя враг, а само някакъв служебен псевдоним, и то женски. Нямаше представа и какъв можеше да е военният му чин. И това някак си го задържа, като актьор, изпитващ нежелание да се появи на сцената.