— Протъркано кожено портмоне за дребни, каквито се ползват в континентална Европа. Показало се наполовина от левия джоб на сакото. Вече видяхте разхвърляните около тялото монети — седемдесет и два пенса. Други пари не се намериха у него. Той имаше ли изобщо навика да носи портфейл, а, сър?
— Не знам.
— Нашето предположение е, че са му отнели портфейла, после са посегнали към портмонето, но веднага след това са побягнали. От десния джоб на панталона: връзка домашни и други ключове… — Той продължаваше да изрежда, а Смайли не изпускаше нищо от очи. Като забеляза колко е съсредоточен, старшият инспектор си помисли: «Някои се правят, че помнят, други в действителност притежават памет». Лично той смяташе паметта за най-важната умствена способност, по-висша дори от интелигентността; и в момента усещаше как Смайли наистина я владее. — Членска карта за районната обществена библиотека в Падингтън на името на В. Милър и обикновен кибрит «Суон Веста», полупразен, в левия джоб на палтото. Лична карта за временно пребиваване на чуждестранно лице, номерът й е отбелязан в протокола, също на името на Владимир Милър. Флакон с хапове в горния ляв джоб на палтото. Да ни подскажете за какво може да е вземал хаповете, сър? На етикета им пише «Сустак» — за пръв път ги чувам — по две до три хапчета на ден.
— За сърцето — отвърна Смайли.
— И фактура за тринайсет лири от таксиметровата фирма «Стрейт енд Стеди» от Ислингтън Норт.
— Ще позволите ли да погледна? — попита Смайли, а старшият инспектор му я подаде така, че да види ясно датата и подписа на водача Дж. Ламб — старателно, по ученически изписано и плътно подчертано име.
Следващото пакетче съдържаше парче училищен тебешир — жълт и като по чудо здрав. Заостреният му край беше зацапан с кафяво, като от еднократно драсване, но другият, дебелият му край беше чист, неизползван.
— Следи от жълт тебешир има и на лявата му длан, сър — обади се за пръв път и мистър Мърготройд. На него и лицето му беше каменносиво, и гласът му беше сив, че и трагичен — като на погребален агент. — Та взехме да се питаме дали пък случайно не е учител — добави мистър Мърготройд, но или умишлено, или понеже не го чу, Смайли пренебрегна тактичния въпрос на мистър Мърготройд, а и старшият инспектор не настоя да научи отговора.
И втора памучна носна кърпа, този път извадена на показ от мистър Мърготройд: оцапана отчасти с кръв, иначе чиста, старателно огладена във формата на заострен триъгълник и предназначена за горното външно джобче на сакото.
— Рекохме си, че може да е отивал на някакво парти — спомена, но вече съвсем обезнадеждено, мистър Мърготройд.
— Имаме радиовръзка с углавно оперативния отдел, сър — извика някой от кабината на микробуса.
Старшият инспектор се скри, без дума да каже, в мрака и остави Смайли изложен на унилия поглед на мистър Мърготройд.
— Вие да не сте нещо специалист, сър? — подпита мистър Мърготройд след продължителен тъжен оглед на посетителя.
— Не. Боя се, че не съм никакъв специалист — отвърна Смайли.
— От вътрешните работи ли сте?
— Уви, не работя за нито едно министерство — завъртя любезно глава Смайли, с което окончателно озадачи мистър Мърготройд.
— Началството се притеснява от интереса на пресата, мистър Смайли — надникна в микробуса главата на старшия инспектор. — Журналистите май всеки момент ще налетят.
Смайли бързо изскочи навън и застана очи в очи с инспектора насред алеята.
— Благодаря за съдействието — каза Смайли.
— За мен беше чест — отвърна старшият инспектор.
— Случайно да си спомняте в кой точно джоб се намираше тебеширът? — попита Смайли.
— В левия на балтона — отвърна с почуда полицаят.
— А самото пребъркване… бихте ли ми описали как според вас е станало точно?
— Не са го извърнали по гръб. Или не им е стигнало времето, или не им е било необходимо. Коленичили са до него, измъкнали са му портфейла, опитали са се да му вземат портмонето. В бързината са разпилели някои неща. И тогава им се е наложило да изчезват.
— Благодаря ви — повтори Смайли.
И само след миг, с лекота, която никак не се връзваше с тантурестата му фигура, той изчезна между дърветата. Но в последната секунда старшият инспектор успя все пак да насочи фенера право в лицето му — нещо, което до този момент се беше въздържал да стори от съображения за дискретност. И беше запечатил старателно в професионалното си съзнание легендарния образ ако не за друго, то поне да може на старини да разправя на внуците си как на вече пенсионирания доскорошен шеф на Сикрет Сървис му се наложило да излезе от нафталина, за да огледа някакъв си умрял чужденец, загинал в изключително гадни обстоятелства.