«Типично протичане на криза — мислеше си. — Всеки си приказва нещо, без централна тема. Един говори по телефона, друг лежи мъртъв, трети крачи напред-назад. Всички са изнервени, но някак си бездейно, като на забавен кадър.»
Огледа се с надеждата да се съсредоточи върху намиращите се извън него загниващи неща: олюпените пожарогасители, предоставени от Министерството на строителството; рошавите кафяви дивани, станали още по-лекьосани. «За разлика от старите генерали — мина му през ум, — тайните квартири никога не умират. А още по-малко пък избледняват.»
На масата отпреде му стоеше на показ целият набор от средства за възстановяване на невъзстановяемия гостуващ агент. Наум им направи инвентарен опис. В метална кофичка с разтопен лед: бутилка «Столичная» — официално регистрираната любима марка водка на Владимир. Осолена сельодка, неизвадена от тенекиената й кутия. Кисели краставички, купени в насипен вид и почнали да вехнат. Задължителният черен хляб. И старецът, като всички останали руснаци, които Смайли познаваше, не можеше да си представи да си пие водката без него. Два стакана за водка, закупени от «Маркс енд Спенсърс» — можеха и по-чисти да са. Пакет руски папироси, неразпечатан: ако се беше появил, щеше всичките да ги изпуши; умрял беше обаче без никакви цигари в себе си.
«Нямал е цигари, като е умирал», рече си Смайли и като да постави малка умствена отметка на мисълта си — все едно направи възелче на носната кърпа.
Унеса му прекъсна силен шум от посуда. В кухнята младият Мостин беше изтървал чиния. Говорещият по телефона Лодър Стрикланд се извърна да им направи забележка да не му пречат. Междувременно тишината отново се беше възцарила. Какво пък толкова приготвя този Мостин? Вечеря? Закуска? Сусамени сладки за погребението? Пък и откъде всъщност се появи този Мостин? Кой е тоя Мостин? Смайли се беше ръкувал с влажната му трепереща десница и незабавно беше изтрил образа му от паметта си, с изключение на факта, че беше много млад човек. И въпреки всичко Мостин му беше съвсем ясен, поне като типаж. «В такива като Мостин ни е проблемът», заключи самоволно Смайли.
Изведнъж, както си крачеше, Лейкон се закова на място.
— Джордж! Ама ти защо толкова се притесняваш! Не бой се. Нито един от нас не е осветен в случая. Нито един!
— Не се притеснявам, Оливър.
— Имаш вид на човек, който се самоукорява. На лицето ти е изписано.
— Когато загине агент… — подхвана Смайли, но не довърши изречението, пък и Лейкон нямаше време да го изчака. Пак се устреми напред като вървящ за здраве човек, комуто предстои дълъг път. «Лейкон, Стрикланд, Мостин — изброяваше ги наум Смайли на фона на тътнещия абърдийнски акцент на Стрикланд. — Един брой слагач от канцеларията на Министерския съвет, един пожарникар от Цирка, един уплашен младеж. А защо отсъстват пряко засегнатите от случая? Като оперативния работник, ръководил Владимир например, който и да е той? Или шефът им Сол Ендърби?»
В паметта му изникна стих от У. Х. Одън, прочетен много отдавна, когато беше още на възрастта на Мостин:
Или нещо в тоя смисъл.
«И защо точно Смайли? — Този въпрос най-много го мъчеше. — За какво тъкмо аз съм им притрябвал, след като са ме отписали като по-умрял и от стареца Владимир?»
— Чай ли ще пиете, мистър Смайли, или да ви предложа нещо по-силно? — провикна се Мостин от вратата на кухнята. А Смайли се запита дали тази бледнота е естественото състояние на кожата му.