— Ти в коя секция работиш, Мостин? — попита Смайли.
— В «Разни», сър. — С такава азиатска гъвкавост приклекна, че лицето му слезе чак на нивото на масата. — След вашето напускане са я създали, сър. Нещо като оперативен резерв, в който кандидатите за задгранична работа изкарват изпитателния си срок.
— Разбирам.
— А вас, сър, ви слушах като начинаещ курсант в «детската ясла» в Сарат. Изнесохте лекция по «Ръководене на агентите в оперативна обстановка» — най-интересното събитие през целия двугодишен курс.
— Благодаря.
Кравешкият поглед на Мостин обаче не се отместваше.
— Благодаря — повтори Смайли, още по-озадачен от преди.
— С мляко ли, сър, или с лимон, сър? Лимонът беше за него — вметна тихичко Мостин, сякаш това беше достатъчно убедителна препоръка в полза на лимона.
Стрикланд беше приключил с разговора и сега си играеше с колана на панталоните — отпускаше го и пак го стягаше.
— Ами да. Ще се наложи да посмекчим истината, Джордж! — изрева неочаквано Лейкон, все едно прокламираше свой личен мироглед. — Не се случва за пръв път невинен човек да изглежда другояче заради обстоятелствата. Златен век никога не е имало. Има само златна среда. Това не бива никога да го забравяме. Напротив, трябва да си го изпишем с тебешир върху огледалото, пред което се бръснем.
«С жълт тебешир», допълни го наум Смайли.
Стрикланд прекоси, полюлявайки се, стаята.
— Ей, ти, младият Найджъл Мостин. На теб ти говоря, момко!
Мостин реагира с вдигане на сериозните си кафяви очи.
— Нищо няма да записваш — предупреди го Стрикланд и отри мустак с опакото на ръката си, сякаш едно от двете беше мокро. — Чу ли какво ти казвам? Това е заповед от най-високо място. Среща е нямало, така че не ти се налага да попълваш обичайния рапорт за среща или каквото и да било от този род. От теб се иска единствено да си държиш езика зад зъбите. Ясно ли е? Разходите си ще ги отчетеш директно на мен като текущи дребни разноски. Аз ще ти ги одобря. Без никакви докладни. Ясно ли е?
— Разбрах — отвърна Мостин.
— И да не си посмял да се изповядваш на ухо на майките в деловодството, щото няма начин да не стигне до моите уши. Разбра ли? Сипи ми сега един чай.
От чутия разговор на Смайли му стана нещо. Безформените недомлъвки на диалога и ужасът, на който беше станал свидетел в «Хампстед Хийт», породиха една-единствена шокираща истина. Сърцето го стегна и на Смайли изведнъж му се стори, че за миг е напуснал помещението с трите призрачни персони, които беше заварил в него. Какъв рапорт за среща? Коя среща я е нямало? В какъв смисъл Мостин и Владимир не са се срещали? «Боже мили! — възкликна, след като си даде сметка какво точно означаваха тези влудяващи изрази. — Господ да ни опази, къта и уварди. Значи, Мостин е бил ръководещият офицер на генерала! Тъкмо на този старец, на този Генерал с главно «Г», с когото толкова безмерно се гордееше службата — точно на него ли намериха да му натресат този недодялан новобранец!» Следващият удар дойде, когато на мястото на изненадата избухна вътрешният му гняв. Усети как му се разтрепери устната, как гневът го стисна за гърлото, та дума не можеше да изрече, а като се обърна към Лейкон, чак очилата му се бяха замъглили от бяс.
— Оливър, ще бъдеш ли така добър да ми обясниш за какво точно ме викнахте? — чу се как подпитва за трети път, но гласът му не беше много по-силен от шепот.
Пресегна се и извади бутилката водка от кофичката с леда. Все още непоканен, развинти пломбата на капачката и си наля доста солидна доза.
Лейкон обаче продължи да се ослушва, да разсъждава, да се озърта, да бави топката. В света на Лейкон преките въпроси се смятаха за върха на лошия вкус, а преките отговори — за нещо още по-лошо. Хванат посред жеста, който правеше насред стаята, той се облещи срещу Смайли, отказвайки да повярва на слуха си. Драпаща нагоре по хълма лека кола ги осведомяваше, че отвъд прозореца съществува и друг, реален свят. Лодър Стрикланд отпи от чая си. Мостин беше приседнал кокетно върху табуретката за пиано, каквото изобщо липсваше в стаята. Лейкон обаче беше безсилен за друго, освен за резките ръкомахания, с които търсеше да напипа думи достатъчно завоалирани, че да прикрият онова, което искаше да каже.
— Джордж — успя само да изрече. Изобщо не обърна внимание на дъжда, който вятърът запокити с трясък по стъклото. — Къде се дяна Мостин? — попита.