— Е, недей да се палиш, Джордж — възпря го притеснено Лейкон, явно дочул нещо, което беше убягнало на останалите.
— Пълни глупости — повтори най-умишлено Смайли. Вдигна глава и прикова с поглед Лейкон, сякаш искаше да подчертае безапелационността на своето възражение. — Разходите по Владимир изобщо не бяха големи. А и най-малко може да се твърди, че с него сме си чешели крастата. Още по-малко пък може да се нарече «неикономичен». Много добре знаете, че мразеше да взема пари от нас. И че едва ли не насила го принуждавахме, за да не умре от глад. А дали беше «подстрекател», или «против разведряването», каквото и да означават тези думи, признавам, че от време на време ни се налагаше да го възпираме, както се случва с повечето качествени агенти, но когато ножът опреше до кокала, винаги изпълняваше най-прилежно заповедите ни. Че нали и ти беше негов поклонник, Оливър. И знаеш не по-зле от мен колко ценен кадър ни беше.
Спокойствието в гласа на Смайли не успяваше да прикрие колко е напрегнат. А Лейкон беше успял вече да забележи и опасното зачервяване на скулите му. При което рязко се извърна към най-слабия член на групата:
— Мостин, от теб се иска да забравиш всичко чуто тук. Ясно ли е? Стрикланд, заповядай му.
Стрикланд се отзова с готовност:
— Мостин, сутринта точно в десет и трийсет ще се явиш в отдел «Личен състав», за да подпишеш клетвена декларация за опазване на тайна, която аз лично ще съставя и парафирам!
— Йес, сър — потвърди Мостин след леко необичайна пауза.
И чак сега Лейкон се зае да отговори на постъпилото от Смайли възражение:
— Джордж, от самия човек и аз се възхищавах. Но не и от групата му. Държа между двете да се прави категорично разграничаване. Човекът — да! Героична фигура, откъдето и да го погледнеш, бих казал. Но затова пък съратниците му: фантазьори и западнали аристократчета. Да не говорим пък за изпращаните от Центъра подставени лица, които биваха посрещани с топли прегръдки. Никога! «Влъхвите» поне по този въпрос са прави и няма как да го отречеш.
Смайли си беше свалил очилата и ги бършеше с широкия край на вратовръзката си. На проникващата през пердетата бледа светлина пълното му лице изглеждаше влажно и беззащитно.
— Владимир беше сред най-добрите ни агенти на всички времена — отбеляза просто Смайли.
— Защото го ръководеше ти ли? — обади се заядливо зад гърба му Стрикланд.
— Защото беше добър! — сряза го Смайли и докато възвръщаше самообладанието си, всички около него млъкнаха слисани. — Бащата на Владимир е бил естонец и заклет болшевик, Оливър — поде отново Смайли, но с по-спокоен тон. — Образован човек, юрист. От благодарност за предаността му Сталин нарежда да го убият по време на чистките. Рожденото име на Владимир било Валдемар, но и той се прекръстил от вярност към Москва и революцията. Въпреки че затрили баща му, той продължавал да вярва. Постъпил в Червената армия и само един господ го спасил да не стане и той жертва на чистките. През войната се отличил, сражавал се с лъвска храброст, а след края й зачакал да настъпи така мечтаната от него либерализация на Русия и освобождението на сънародниците му. Мечтите му се оказали напразни. Вместо това станал свидетел на безмилостните репресии, които правителството, на което служел, стоварило върху родината му. В лагерите били изпратени десетки хиляди негови съграждани, включително и негови роднини. — Лейкон понечи да го прекъсне, но благоразумно премълча. — Онези, които имали късмет, избягали в Швеция и Германия. Става дума за население от милион трезви, трудолюбиви хора, което било разпиляно най-безогледно. Именно от отчаяние той ни предложи една нощ да ни сътрудничи. На нас — англичаните. От Москва. И в продължение на цели три години шпионираше в наша полза в самото сърце на съветската столица. Рискувайки всичко заради нас, ден след ден.
— А оттук, естествено, го е ръководел наш Джордж — изръмжа Стрикланд, мъчейки се по някакъв начин да внуши, че именно тази подробност отнема на Смайли правото да говори. Смайли обаче нямаше спиране. А седналият в нозете му Мостин го слушаше в ням захлас.
— Нали си спомняш, Оливър, че и с медал го наградихме. Не му го връчихме да го носи, разбира се. Но на сигурно място се пази парче пергамент, което сегиз-тогиз му позволяваха да зърне, с подпис силно наподобяващ кралския.