— А «Съседите»? — попита Смайли. — На шефа ти не му ли направиха впечатление?
— Според него агентът само си ги приказвал, че да привлече вниманието ни, сър.
— Да. Виждам как се е стигнало дотук — рече Смайли, но в противоречие със собствените си думи затвори за миг очи. — Та как точно мина диалогът ти с Владимир при третото му обаждане?
— Владимир настояваше или срещата да се състои незабавно, или да няма такава. Опитах се според дадените ми указания да му предложа някаква алтернатива: «Напишете ни писмо… Пари ли са ви нужни? Толкова ли е спешно, че да не можете да изчакате до понеделник?». Но той взе да ми крещи по телефона: «Или среща, или нищо. Тази вечер, или никога. По московските правила. Настоявам на московските правила. Предайте на Макс…».
Тук Мостин сам се прекъсна, вдигна глава и посрещна, без да му трепне окото, враждебния поглед на Стрикланд.
— Кое да предадете на Макс? — запита Смайли, докато погледът му шареше между двамата.
— Разговаряхме на френски, сър. В картона му пишеше, че предпочитаният от него втори език е френският, а самият аз по руски имам едва «добър».
— Това няма значение — озъби се Стрикланд.
— Кое да предадете на Макс? — настоя пак Смайли.
Погледът на Мостин търсеше някаква точка по пода на метър-два пред краката му.
— Искаше да каже: «Предайте на Макс, че настоявам да е по московските правила».
Лейкон, пазил през последните няколко минути нехарактерно за него мълчание, реши да се обади:
— Обърни внимание на този важен момент, Джордж. Искането в случая не постъпва от Цирка. А от него — от бившия агент. Именно той упражнява натиск, той определя какво да стане. Ако вместо това беше приел нашето предложение да изложи писмено всичките си сведения, изобщо нямаше да се стигне до сегашното положение. И последствията са изцяло по негова вина. Настоявам да се съобразиш с този факт, Джордж!
Стрикланд палеше поредната си цигара.
— Кому са притрябвали някакви си московски правила посред проклетия «Хампстед»? — размаха клечката, за да я угаси Стрикланд.
— Че е проклет «Хампстед» — проклет е — съгласи се тихо Смайли.
— Приключвай вече с разказа си, Мостин — нареди Лейкон и лицето му пак пламна.
Уговорили се в колко часа да стане срещата, продължи с вдървен глас Мостин, преместил поглед върху лявата си длан, сякаш се мъчеше да разчете там какво ще му донесе бъдещето:
— За десет и двайсет, сър.
Споразумели се и по московските правила, добави, и уточнили обичайната процедура за установяване на контакт, а Мостин успял да се запознае с нея още следобед от намиращата се в секция «Разни» картотека на срещите.
— И какво конкретно гласи тази обичайна процедура? — заинтересува се Смайли.
— Както пише в учебника, сър — отвърна Мостин. — Точно според подготовката, която ни дадохте в Сарат.
На Смайли като да му дойде изведнъж в повече проявяваната от Мостин учтивост. Нямаше никакво желание да е герой в очите на този младеж, да усеща ласкаещия му тон и поглед и всичкото това «съросване». Възхищението на непознатия му причиняваше клаустрофобия, за която не беше никак подготвен.
— В «Хампстед Хийт», само на десетина минути пеша от Ийст Хийт Роуд, има тенекиен навес, който гледа към затревено игрище, намиращо се южно от булеварда, сър. Сигналът за безопасност беше ново кабарче, забито високо в първата дървена подпора вляво като влизате.
— А сигналът за потвърждение? — попита Смайли.
Но вече знаеше отговора, който щеше да последва.
— Черта с жълт тебешир — отговори Мостин. — Доколкото разбирам, жълтият цвят е бил навремето нещо като опознавателен сигнал на групата им. — По тона му се долавяше, че приближава към края на своя разказ. — Забих кабарчето, после се върнах тук да го чакам. След като той не се появи, си рекох: «Щом си пада такъв заклет конспиратор, май ще се наложи пак да ходя до навеса да проверя дали е оставил сигнала за потвърждение, от което да разбера дали все още се навърта наоколо и предлага да преминем към резервния вариант».