Стрикланд го прекъсна, все още застанал пред телефона:
— Искат подпис под ембаргото, Оливър. И то твоя, ако не възразяваш.
— А защо не на шефа? — запита предпазливо Лейкон.
— Май смятат, че твоят притежава мъничко повече тежест.
— Кажи им да изчакат за момент — нареди Лейкон и с движение, напомнящо витло на вятърна мелница, заби юмрук в джоба си. — Нали мога да ти връча ключовете, Джордж? — И заклати връзката пред лицето на Смайли. — Но при определени условия. Мога ли? — Ключовете не спираха да се люлеят. Смайли не ги изпускаше от очи; не помнеше дали попита «Какви условия?», или само беше вперил погледа си в тях; но, така или иначе, не беше настроен за разговор. В мисълта му се бяха загнездили и Мостин, и липсващите папироси; и споменатите по телефона «Съседи»; и агентите с отнесено лице; и нуждата от сън. Лейкон продължаваше да изброява. Много държеше на номерирането на мислите си. — Първо; че делата на Владимир ще приключиш ти, в качеството ти на частно лице, а не ние. Второ: че принадлежиш към миналото, а не настоящето, и ще спазваш съответното поведение. Става дума обаче за прочистеното минало. Че ще успокоиш бурните води, а няма да ги размътваш. И, естествено, че ще потискаш някогашния си професионален интерес към него, тъй като това ще е равносилно на наш интерес. Ще ти връча ключовете единствено при тези условия. Да? Или не?
В рамката на кухненската врата беше застанал Мостин. Желаеше да говори с Лейкон, но искреният му поглед постоянно се прехвърляше върху Смайли.
— Какво има, Мостин? — извърна се Лейкон. — Казвай бързо!
— Изведнъж се сетих за една от бележките върху картона на Владимир, сър. Че жена му живеела все още в Талин. И се запитах дали няма да е редно да я уведомим. Реших, че няма да е зле да ви го спомена.
— И в този случай картонът информира погрешно — пресрещна Смайли погледа на Мостин. — Била е с него в Москва, когато е избягал, после я арестуват и я пращат в лагер за принудителен труд. Там и умира.
— Остави мистър Смайли да реши какво да предприеме по всички тези въпроси — изрече забързано Лейкон, явно нежелаещ да се стигне до нов спор, и пусна ключовете в пасивната длан на Смайли. И изведнъж всичко се задвижи. Смайли се изправи на крака, Лейкон вече беше прекосил половината стая, а Стрикланд му подаваше телефонната слушалка. Мостин се беше изсулил в полутъмния коридор и сръчно сваляше шлифера на Смайли от закачалката.
— Какво друго ти каза Владимир по телефона, Мостин? — попита тихо Смайли, докато напъхваше едната си ръка в ръкава.
— Каза: «Предайте на Макс, че става дума за Сънчо. И че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си. Тогава, надявам се, ще пожелае да се срещнем». Два пъти го повтори. Но Стрикланд го изтри от записа.
— Имаш ли представа какво е имал предвид Владимир? Не повишавай глас.
— Не, сър.
— На картона нищо ли не пишеше?
— Нищо, сър.
— А те знаят ли какво е искал да каже? — попита Смайли и кимна рязко по посока на Стрикланд и Лейкон.
— Допускам, че Стрикланд може и да знае. Но не съм сигурен.
— А Владимир наистина ли не поиска да го свържеш с Естерхази?
— Наистина, сър.
Лейкон приключваше телефонния си разговор. Стрикланд пое обратно слушалката и сам взе да разговаря с отсрещната страна. А като забеляза, че Смайли е вече на вратата, Лейкон прекоси с дълги крачки стаята.
— Джордж! Добри ми приятелю! Всичко най-хубаво ти желая! Слушай: някой ден искам да си поговорим с теб за брака. Ама най-откровено, без заобикалки. Разчитам на теб да ми разкриеш всичките тайни на това изкуство, Джордж!
— Да. На всяка цена трябва да се видим — каза Смайли. И като сведе поглед, забеляза, че Лейкон му стиска десницата за довиждане.