Нелеп послепис лиши впоследствие отминалата среща от цялата й конспиративност. Според правилника на Цирка, във всяка тайна квартира се монтират скрити микрофони. А агентите се примиряват някак си с този факт, макар да не са уведомени за съществуването им, а водещите им офицери си правят най-старателно труда да си водят записки. Както си му е редът, в очакване на появата на Владимир, Мостин беше включил системата, а в последвалата паника никой не се беше сетил да я изключи. В съответствие с общоприетата процедура, лентите със записа стигнаха до секцията за дешифриране, откъдето текстът беше разпратен най-рутинно до обичайните получатели на подобна информация в Цирка. Единият от екземплярите стигна до злощастния шеф на «Разни», друг — до секретариата, а така също и до началниците на отделите «Личен състав», «Оперативен» и «Финансов». Така че взривът избухна чак след като и Лодър Стрикланд получи своята бройка, подир което всички невинни адресати бяха накарани да се закълнат да пазят тайна под страх от най-ужасни наказания. А самият запис беше идеален: чуваха се и нервните крачки на Лейкон, и вметнатите под сурдинка фрази от Стрикланд — някои от тях вулгарни. Апаратурата не беше доловила единствено притеснените признания на Мостин в коридора.
А що се отнася до самия Мостин, неговата роля в цялата афера приключи дотук. Няколко месеца по-късно той доброволно напусна — част от онова текучество на кадри, което напоследък толкова ни тревожи.
6
Смайли напусна с чувство за облекчение тайната квартира и навлезе посред чистия въздух на утрото в «Хампстед». Посрещналият го сумрак беше същият, който очакваше и Остракова, при все че есента в Париж беше в по-напреднал стадий, та листата на чинарите бяха съвсем оредели. И нейната нощ, подобно на онази на Смайли, беше минала неспокойно. Стана още по тъмно, облече се старателно и цяла сутрин се чудеше, поради сторилото й се застудяване, дали да не извади най-сетне зимните си ботуши, тъй като от жестокото течение в склада най-много страдаха нозете й. В крайна сметка ги изрови от шкафчето, обърса ги и дори ги лъсна, но не преставаше да се колебае дали да ги обуе, или не. Нерешителността неизменно я обладаваше, щом възникнеше някой важен проблем; тогава по-дребните изобщо не се поддаваха на разрешаване. Не че не усещаше появата на признаците, но безсилието я обземаше напълно. Почваше да забравя къде си е оставила чантата, да греши в сметките в склада и да излиза без ключ от апартамента, след което й се налагаше да призовава за помощ оная дърта изкуфелница портиерката, мадам Ла Пиер, дето пуфтеше и сумтеше като коза в коприва. Или, дори след петнайсет години по една и съща линия, да се качи на погрешен автобус и да се озове бясна от яд в съвсем непознат квартал. Накрая, мърморейки си под носа разни упреци от рода на «бабичка» и «идиотка», нахлузи ботушите и се повлече по обичайния си маршрут с приготвената от предната вечер тежка пазарска чанта; мина покрай трите неизменни магазина, без да се отбие в нито един, и не спираше да се чуди дали не е почнала вече да откача.
«Луда съм. Не съм луда. Някой иска да ме убие. Някой иска да ме защити. Няма страшно. Заплашва ме смърт.» И така до безкрай.
През изминалите четири седмици от срещата с дребния й естонски изповедник Остракова беше забелязала ред промени у себе си, като повечето от тях беше посрещнала с голяма доза благодарност. Нямаше значение дали се е влюбила в него, или не: важното беше, че се бе появил навреме и пиратският му дух съживи в душата й онова чувство за съпротива, което насмалко изцяло да я напусне. Разпалил беше душевния й огън, а поведението му на уличен котарак пробуди спомените й не само за Гликман, но и за други мъже — тя открай време не се беше отличавала с особено целомъдрие. «А след като, на всичко отгоре, вълшебникът, какъвто е хубавец и безспорно познавач на жените, се появи в живота ми със снимка на моя потисник и с очевидното намерение да го елиминира, ще бъде повече от нередно една самотна бабичка като мен да не се влюби на мига в него!»
Повече от вълшебната му поява обаче я порази сериозността на този човек. «Не разкрасявайте», беше й се скарал с неприсъща за него строгост, когато, за да прозвучи по-забавно или разнообразно, си беше позволила да се отклони съвсем мъничко от описанието, което беше изпратила на генерала. «Това, че ви е поолекнало на душата, не бива да ви заблуждава, че опасността е отминала.»
И тя се беше зарекла да се поправи.