«Опасността е абсолютна — каза й той на сбогуване. — И не може по ваше желание да се увеличи или смали.»
И други й бяха говорили дотогава за опасности, но сега, когато го чуваше от устата на Вълшебника, в действителност му повярва.
«Дъщеря ми ли е в опасност? Александра?», попита го. «Дъщеря ви няма нищо общо със събитията. Гарантирам ви, че изобщо не подозира какво става.»
«За кого е опасно, в такъв случай?»
«За всички нас, които сме в течение на нещата — отвърна й той, докато тя щастливо се отдаваше на прага на единствената им за вечерта прегръдка. — И най-вече лично за вас.»
И ето че от три дни насам — или бяха всъщност два, а не бяха ли десет? — Остракова можеше да се закълне, че вижда как опасността надвисва отгоре й като армия от сенки, струпали се около смъртното й легло. При това опасността беше абсолютна; и тя не можеше по свое собствено желание нито да я увеличи, нито да я намали. Съзря я и през тази съботна сутрин, както тропаше с токовете на лъснатите си зимни ботуши и размахваше тежката пазарска чанта: същите онези двама, които пак я следваха, независимо че беше неработен ден. Безмилостни мъже. По-безпощадни и от рижавия. От онези, дето присъстват по време на разпитите. Без дума да обелят. Единият вървеше на пет метра зад нея, а другият се движеше успоредно с нея, но по отсрещния тротоар, и в този момент минаваше покрай входа на онзи мързел — бакалина Мерсие, чийто сенник на червени и зелени райета беше провиснал толкова ниско, че представляваше опасност и за хора с най-скромен ръст от порядъка на самата Остракова.
Когато за пръв път си позволи да забележи присъствието им, реши, че са от хората на генерала. Кога стана то — в понеделник ли беше, или още миналия петък? «Генерал Владимир ми е изпратил бодигардове», засмя се наум, и през цялата сутрин я занимаваше опасната мисъл с какъв дружелюбен жест да им изрази благодарността си: дали да не ги надари с някоя и друга съучастническа усмивка, когато е уверена, че никой не ги гледа; или пак да им направи супичка и да им я поднесе, та да им минава по-бързо времето, докато киснат скрити във входовете. «Такива мощни и огромни телохранители — рече си — за една нищо и никаква старица!» Прав се беше оказал Остраков: генералът в действителност е истински мъж! Но на втория ден заключи, че онези двамата изобщо не съществуват, ами желанието й да ги набеди за такива се е ръководило единствено от собственото й очакване да се срещне отново с Вълшебника. «Явно търся начин да се сближа с него — заключи тя наум; — по същата причини, поради която още не съм измила чашата, с която пи водката, нито оправих възглавничките, върху които седя, докато ме инструктираше за опасността.»
Но на третия — или, съответно, на петия? — ден възприе по̀ друго, по-рязко отношение към евентуалните свои охранители. И престана да се държи като девойче. Понеже — независимо през кой ден беше — на излизане рано от апартамента си, за да провери пристигналата по никое време в склада пратка, бе напуснала убежището на своите абстракции и се беше озовала право посред московска улица, от онези, които много добре помнеше от прекараните с Гликман години. Зле осветена павирана улица, е една-единствена черна кола, паркирана на двайсетина метра от нейния вход. Най-вероятно току-що се беше появила. Впоследствие незнайно откъде в главата й се беше появил споменът, че я е забелязала как спира, вероятно за да слязат бодигардовете й. Спря внезапно в мига, в който тя излезе от входа. И угаси фаровете. А тя закрачи решително по тротоара. «Опасно е най-вече лично за вас — не й излизаше от акъла; — но и за всички нас, които сме в течение на нещата.»
Колата тръгна подире й.
«Сигурно ме вземат за проститутка — помисли си не без задоволство тя. — От онези, по-старите, дето обслужват ранните сутрешни клиенти.»
Но внезапно я облада едно-единствено желание — да влезе в църква. Няма значение каква. Най-близката руска православна беше на двайсет минути път оттам и толкова миниатюрна, че моленето в нея не се различаваше особено от спиритичен сеанс — самата непосредствена близост на Светото семейство ти гарантираше опрощение. Но в случая двайсет минути се равняваха на цял живот. По принцип избягваше неправославните църкви — да влезе в такава беше все едно да се отрече от националността си. В днешното утро обаче, с този лазещ по петите й автомобил, тя изостави временно това си предубеждение и се шмугна в първата появила се по пътя й църква, която не само беше католическа, ами се оказа и от онези, модерните Novus Ordo католически църкви, та й се наложи да изслуша двукратно цялата литургия, водена на някакъв неграмотен френски език от работник — свещеник, вонящ на чесън и на нещо още по-гадно. След като най-после излезе оттам, установи най-важното — онези двамата ги нямаше, но в склада й се наложи да обещае да работи извънредно два часа заради бъркотията, която беше причинила със закъснението си.