През следващите три — или пет? — дни не забеляза нищо особено. Оказа се, че и с отчитането на времето имаше същите проблеми, каквито я мъчеха и при отчитането на парите. Дали бяха три или пет дните — какво значение имаше, след като бяха отминали, все едно изобщо не се бяха случили. Всичко се свеждаше до глупавия неин навик да «разкрасява», както се беше изразил Вълшебника — да вижда прекалено много в заобикалящата я среда, да среща погледите на ненужно голям брой хора, да си втълпява какви ли не премеждия. Но ето че днес те пак се появиха и сложиха край на съмненията й. С тази разлика, че днес беше поне петдесет хиляди пъти по-лошо, понеже се случваше сега, а улицата беше точно толкова безлюдна, колкото през последния и през първия ден, мъжът зад нея скъсяваше петметровото разстояние помежду им, а другият, дето стоеше под осъдително опасния сенник на Мерсие, пресичаше улицата в нейна посока.
Според онова, което беше чувала или си представяла, всичко оттук насетне трябваше да протече светкавично. Както си вървиш най-нормално по тротоара, попадаш във водовъртеж от светлини и виещи клаксони и в следващия миг се озоваваш на операционна маса, а отгоре ти са се надвесили хирурзите с разноцветни марли през устата. Или попадаш на онзи свят, пред Всевишния, и почваш да мънкаш оправдания за разни грешки, за които всъщност никак не съжаляваш; а доколкото изобщо можеш да схванеш думите му — и на него са му безразлични. А в най-лошия вариант идваш в съзнание, помагат ти да се върнеш контузена в квартирата, а онази досадница — доведената ти сестра Валентина от Лион — зарязва вкисната всичко и цъфва до леглото ти да ти досажда с непрестанните си укори.
Но нито едно от тези й очаквания не се сбъдна.
Последвалите събития се развиха със скоростта на подводен балет. Онзи изотзад се изравни с нея, заемайки позиция от дясната й, вътрешната страна. В същия миг пресеклият откъм Мерсие улицата се настани вляво от нея, но вървеше не по тротоара, а покрай бордюра и я оплискваше неволно с останалата от вчерашния дъжд вода. Поради фаталния си навик да гледа хората в очите Остракова се вгледа в двамата си нежелани спътници и установи, че познава съвсем добре лицата им. Бяха същите онези, които бяха преследвали Остраков, убили Гликман, а според личното й убеждение — бяха унищожавали от векове и целия руски народ, било то в името на царя, бога или Ленин. А като отмести погледа си, видя как бавно по безлюдната улица се приближава и същата черна кола, която я беше следвала чак до църквата. Така че тя извърши онова, което през цялата изминала нощ беше измисляла и си беше представяла, докато чакаше сънят да я посети. В пазарската си чанта беше сложила старовремска ютия — боклук, с който Остраков се беше сдобил в последните си дни, преди да умре, когато горкият си беше втълпил, че може да изкара някой и друг франк от търговията с антики. Чантата й беше кожена, съшита от зелени и кафяви квадратчета, и много здрава. Отметна я назад и със засилване я стовари в слабините — в омразния център — на онзи до бордюра. Човекът изруга — не можа да разпознае на какъв език — и се свлече на колене. Тук вече планът й зацикли. Не беше очаквала злодеите да се появят и от двете й страни, та й беше нужно време да си възвърне равновесието и да замахне и по другия. Той обаче осуети намерението й. Обгърна я, притискайки двете й ръце към тялото, награби я като чувал картофи, какъвто тя в действително си беше, и отлепи краката й от тротоара. Тя само успя да види как чантата падна и чу как изсулилата се ютия издрънча в желязната скара на канализацията. Все още загледана надолу, установи, че краката й висят на десет сантиметра от плочника, все едно и тя се беше самообесила като брат си Ники — същите ходила, извърнати едно към друго като на глупак. Забеляза и това, че бомбето на единия й ботуш беше успяло да се охлузи по време на схватката. А ръцете на нападателя стягаха все по-силно гърдите й, та се запита кое ще стане първо — ще се задуши ли, или онзи ще й потроши ребрата? Усети как онзи я отдръпна назад и предположи, че намерението му е да придаде инерция на тялото й, та да я набута в колата, която вече приближаваше с голяма скорост: и осъзна, че я отвличат. Самата мисъл я скова. В момента нищо не я ужасяваше толкова — най-малко пък самата смърт, — колкото вероятността тези свине да я замъкнат обратно в Русия, където ще я подложат на същата онази бавна, наложена от доктрината смърт, която със сигурност беше лишила от живот и Гликман. Засъпротивлява се с последни сили и дори успя да ухапе ръката на похитителя. Мярна и лицата на двама минувачи, които бяха не по-малко уплашени от самата нея. И едва тогава си даде сметка, че колата изобщо не забавя своя ход, и че онези се канят да извършат съвсем друго нещо: не да я отвлекат, а да я убият.