Мъжът хвърли тялото й.
Тя залитна, но не падна, и в мига, в който колата поднесе, за да я прегази, изпита благодарност към бога и всичките му светии, че я бяха накарали да си обуе зимните ботуши, понеже бронята на автомобила я нацели отзад по прасците, та в следващия миг видя пред очите си навирените си нозе и голите си бедра, сякаш се канеше да ражда. Полетя известно време, след което се просна на пътя с цялото си тяло — и главата, и гръбнака, и петите — и се затъркаля като наденица по паважа. Колата беше отминала, но я чу как спря с вой на спирачките и се запита дали няма да се опитат да я прегазят на заден ход. Напъна се да се помръдне, но усети как страшно й се приспива. Чу хорски гласове, захлопващи се автомобилни врати и рев на затихващ двигател, което можеше да означава или че колата се отдалечава, или че слухът й изчезва.
— Нея пипайте — викна някой.
«Не, няма нужда, наистина», мина й през ум.
— Липсва ми кислород — чу как каза собственият й глас. — Помогнете ми да стана и ще се оправя.
Тази приказка пък откъде й дойде? Или само си го беше помислила?
— Патладжани — рече. — Дайте патладжани. — Но не й беше ясно дали ги кара да й ги купят, или ги моли да викнат някои от жените регулировчици, на които така им викаха в Париж.
После две женски ръце метнаха отгоре й одеяло и се разгоря ожесточен галски спор какво да правят по-нататък. Щеше й се да попита: «Успя ли някой да види номера?». Но сънят вече я налягаше дотолкова, че й беше все едно, а и от тежкото падане беше останала съвсем без кислород. Спомни си как беше виждала недоубити птици да се мятат безпомощно по руските поля в очакване на появата на ловджийските кучета. «Генерале, получихте ли второто ми писмо? — запита се наум. И губейки съзнание, не спря да му се моли, да го умолява да го прочете и да отговори на всички й въпроси. — Прочетете и второто ми писмо, генерале.»
Написала го беше преди седмица в момент на отчаяние. И във втори такъв момент го беше пуснала предния ден в пощенската кутия.
7
В района на гара «Падингтън» има редици долепени една за друга викториански къщи — отвън лъскаво бели, като презокеански лайнери, но отвътре по-мрачни и от гробници. В съботното утро «Уестбърн Теръс» не отстъпваше на останалите по блясък, но служебният пасаж към дома на Владимир беше запречен в единия край с купчина гниещи матраци, а в другия — от строшена дръжка от метла, наподобяваща гранична бариера.
— Благодаря. Тук ме оставете — каза учтиво Смайли и плати на таксиметровия шофьор пред матраците.
Идеше право от «Хампстед» и коленете го мъчеха. Таксиджията, грък, му наду главата по пътя с цяла лекция по кипърския въпрос, а Смайли от учтивост се беше преместил на монтираното на гърба на шофьорската седалка сгъваемо столче, че да го чува над воя на двигателя. «Подобри грижи трябваше да полагаме за теб, Владимир», рече си при вида на боклуците по тротоара и захабеното пране по балконите. Циркът трябваше да отдаде заслуженото на своя човек, докато още стоеше по вертикала.
Става дума за Сънчо, казал Владимир. Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си.
Вървеше бавно, съзнавайки, че ранното утро е по-подходящо за излизане от сграда, отколкото за влизане. На автобусната спирка се беше заформила малка опашка. Някакъв млекар минаваше от вход на вход, а така също и някакво момче, което разнасяше вестници. Ескадрила преместили се да живеят на сушата чайки претърсваше грациозно контейнерите с боклук. «След като чайките се заселиха в градовете, дали пък гълъбите няма да отидат да живеят край морето?», зачуди се Смайли. Докато прекосяваше служебния пасаж, видя как на стотина метра по-нататък някакъв човек паркира до самия бордюр мотоциклета си с официален на вид черен кош. Стойката на мотоциклетиста му напомни някак си за високия куриер, който им беше донесъл ключовете в тайната квартира: и отдалеч си личаха уверените му движения, излъчващи типичната за военните изпълнителност.