Непознатият обаче не само я наблюдаваше от известно време, но и в момента я гледаше втренчено отвисоко.
— За мое нещастие страдам от гърба си, мосю — сподели му най-сетне тя на бавен френски с класическо произношение. — И болката ми е несъразмерно голяма за малкия ми гръб. Да не сте случайно доктор? Остеопат?
После, като го огледа изотдолу, й мина през ум, че може и самият той да е болен, поради което шегата й да е съвсем неуместна. Челюстта и шията му блестяха мазно, а в бледите му очи се четеше сляпо маниакално самовглъбяване. Все едно погледът му минаваше през нея, насочен в някакъв лично негов си проблем. На езика й беше да го попита: «Да не сте случайно влюбен, мосю? Да не би жена ви да ви изневерява?», и дори беше готова да го вкара в най-близкото кафене и да му поръча чаша вода или билков чай, но той неочаквано се извърна и погледна зад гърба си, а после, над главата й, огледа улицата и в обратната посока. Това пък я наведе на мисълта, че наистина се бои от нещо; че не е само traqué, ами чак се е вцепенил от страх; значи, можеше и изобщо да не е полицай, а крадец, макар, както прекрасно си даваше сметка, разликата често да беше незначителна.
— Нали вие сте Мария Андреевна Остракова? — попита я внезапно онзи, сякаш самият той се плашеше от въпроса си.
Зададе го на френски, но тя усети, че и на него не му е майчиният език, а правилното произношение на името й, включително и с бащиното, моментално й подсказа какъв е произходът му. Инстинктивно долови напевния тон, произвеждан от характерните движения на езика в устата, а след това, с непростимо закъснение и жегване под лъжичката, осъзна що за човек има пред себе си.
— Дори да съм, вие пък кой сте, по дяволите? — контрира го тя свъсено, с навирена брадичка.
Той направи крачка напред и по този начин подчерта докрай абсурдната ръстова разлика помежду им, а и засили внушението, създавано от гадната му физиономия. На гледащата го отдолу Остракова й стана ясно, че е не само слабохарактерен, но и страхлив. Запотената му брадичка беше замръзнала в гримаса, разкривената му уста трябваше да подсказва колко е силен, но така и не успяваше да замаскира неизлечимата боязън. Май се стяга да извърши героизъм, мина й през ум. Или престъпление. При такива хора не може и дума да става за спонтанни действия.
— Родена в Ленинград на осми май хиляда деветстотин двайсет и седма година? — попита непознатият.
Сигурно му беше отвърнала с «да». Впоследствие не можа да си спомни точно. Но забеляза как уплашеният му поглед се вдигна и се впери в приближаващия се автобус. Как го обзе почти паническа нерешителност. И усети — буквално в проява на ясновидство, — че той се кани да я блъсне под колелата му. Вместо това обаче той зададе следващия си въпрос на руски, с резкия тон на московски чиновник:
— През хиляда деветстотин петдесет и шеста година са ви разрешили да напуснете Съветския съюз, за да се грижите за своя съпруг — предателя Остраков? А така също и с други цели?
— Остраков не беше предател — прекъсна го тя. — Той беше патриот. — Инстинктивно грабна пазарската чанта и стисна дръжката.
Непознатият се направи, че не чу възражението й, и повиши глас да надвика грохота от автобуса:
— Остракова, нося ви привети от Москва, от дъщеря ви Александра, но и от определени ведомства! Налага се да си поговорим за нея! Пропуснете този автобус!
А автобусът беше спрял. Кондукторът я знаеше и протегна ръка да поеме чантата й. Непознатият сниши глас и добави ужасната вест:
— Александра има сериозни затруднения и се нуждае от майчината ви помощ.
Кондукторът я подканяше да се качи с престорената рязкост, която помежду им минаваше за шеговит тон:
— Хайде, майче! Много е жега за любов! Давай чантата и да вървим!
Неколцина пътници се разсмяха; някой възмутено се провикна: «Цял свят ли ще я чака тая бабка!». Усети как непознатият се мъчи нескопосано да я хване за ръката, като борещ се с копчетата на рокля несръчен ухажор. Отдръпна се рязко. Опита се да каже нещо на кондуктора, но не успя; отворената й уста сякаш беше забравила как се говори. Можа само да завърти глава. Кондукторът я подкани повторно, после разпери ръце и вдигна рамене. Обидните подвиквания се умножиха: «Ама че бабичка! Насвяткала се като курва още от обяд!». Замръзнала на място, Остракова гледаше подир отдалечаващия се автобус, чакаше зрението й да се проясни и сърцето й да успокои лудия си галоп. Сега пък аз имам нужда от чаша вода, рече си. Със силните мога и сама да се оправя. Опазил ме бог от слабаците.