Кестени с падащи листа засенчваха входа, от двете страни, на който имаше по една колона; белязан от уличните битки котарак го изгледа с подозрение. Нужният му звънец беше най-високият от трийсетте налични, но Смайли не го натисна, а само блъсна двете крила на вратата, които се отвориха неочаквано лесно и разкриха пред погледа му познатите му мрачни коридори, боядисани с възможно най-лъскавата боя, по която да не се задържат разните му графити, и същото покрито с балатум стълбище, чието скърцане напомняше на болнична носилка на колела. Нищо не беше забравил. Но и всичко си беше както преди, а сега щеше да си остане така завинаги. Ключ за осветление липсваше и колкото по-нагоре се качваше, толкова по-тъмно ставаше. «Защо убийците на Владимир просто не са му откраднали ключовете? — питаше се Смайли, усещайки ги върху бедрото си през хастара на джоба. — Възможно е да не са им трябвали. Може би вече са притежавали свой комплект.» Стигна до поредната площадка и се промуши покрай скъпа на вид бебешка количка. Чу кучи вой, сутрешните новини на немски и водата от казанчето на етажната тоалетна. Чу дете, което пищеше на майка си, после шамарът и крясъците на бащата. Предайте на Макс, че става дума за Сънчо. Миришеше на къри, готвено с евтина лой, и на дезинфекционен разтвор. И изобщо на прекалено много народ с недостатъчно пари, натикан в недостатъчно пространство. И това си го спомняше. Нищо не се беше променило.
«Нямаше да го сполети тази съдба, ако се бяхме отнасяли по-добре с него — разсъждаваше Смайли. — Зарежеш ли някого, никак не е трудно да го убият», заключи, без да подозира, че е на едно и също мнение с Остракова. Още помнеше деня, в който той, Смайли пастирът, заедно с Тоби Естерхази пощальона, го доведоха тук. Отидоха с кола до «Хийтроу» да го посрещнат. На волана беше спецът Тоби — боядисан във всички океани, както сам разправяше за себе си. Тоби буквално летеше по шосето, но дори и така насмалко да закъснеят. Самолетът беше вече кацнал. Втурнаха се към преградата за посрещачите и моментално го съзряха: среброкос и величествен, извисил се и замръзнал в стойка «мирно» насред временния коридор от залата за пристигащите, заобиколен и от двете му страни със селяния. Спомни си как тържествено се бяха прегърнали — «Ти ли си, Макс, стари мой приятелю?» «Аз съм, Владимир, пак ни събраха». Сети се как се наложи Тоби да ги прокара през широките задни коридори на паспортно имиграционната служба, понеже вбесената френска полиция беше конфискувала документите на стареца, преди да го натири. И как после тримата обядваха заедно в «Скотс», как от вълнение старецът почти не успяваше да отпие от чашата си, а описваше възторжено светлото бъдеще, което и тримата знаеха, че не го очаква: «Пак ще бъде като в Москва, Макс. Нищо чудно да успеем дори да зърнем Сънчо». На следващия ден тръгнаха да оглеждат квартири, «просто за да добиете най-обща представа, генерале», както се изрази Тоби Естерхази. А истината беше, че наближаваше Коледа и бяха изчерпали годишния квартирен лимит. Смайли се примоли първо на финансовия отдел на Цирка. После взе да увещава Лейкон и Министерството на финансите да отпуснат малко допълнителни средства, но и това не успя. «Действителността ще го поотрезви, Джордж — приключи въпроса Лейкон. — От теб се иска да го придумаш. Нали за това те прикрепихме към него.» Така че първият им допир с действителността се оказа стая в апартамента на някаква проститутка в Кенсингтън, а вторият — квартира над маневреното жп депо близо до гарата «Ватерло». Чак на третото посещение се озоваха в «Уестбърн Теръс». Докато Тоби ги водеше нагоре по същото това скърцащо стълбище, старецът изведнъж спря, отметна назад едрата си петниста глава и театрално сбърчи нос: «Огладнея ли, достатъчно ще е да изляза в коридора и да подуша въздуха, за да изчезне моментално гладът! — обяви на своя си развален френски акцент. — Така ще мога и по цяла седмица да изкарвам, без да ям!»
Изглежда и самият Владимир вече се досещаше, че целта им е да го пратят окончателно в глуха линия.
Смайли се завърна в настоящето. В хода на самотното си изкачване отчете, че следващата площадка е музикална. През една от вратите дънеше надута докрай рок музика, а от съседната — Сибелиус и миризмата на бекон. Надникна през стълбищното прозорче и забеляза между кестените да се размотават двамина, които ги нямаше при пристигането му. «Типичен пример на екипна работа», рече си. Наблюдатели отвън, докато останалите от екипа действат вътре. Друг въпрос е кой го е изпратил екипа. Москва? Старшият инспектор от следствената? Или Сол Ендърби? По-нататък по улицата високият мотоциклетист се беше сдобил с таблоиден вестник и го четеше, яхнал машината.