Встрани от Смайли се отвори врата, през която надникна старица по пеньоар, прегърнала положилата върху рамото й лапите си котка. Махмурлийският й дъх го удари в ноздрите още преди да си беше отворила устата.
— Ти, миличък, да не си крадец?
— Боя се, че не съм — засмя се Смайли. — Най-обикновен посетител съм.
— Ама аз си викам да попитам все пак, нали?
— Нищо лошо няма — отвърна най-учтиво Смайли.
Последният ред стъпала беше стръмен и особено тесен, но пък беше естествено осветен през наклонена капандура с армирано стъкло. На най-горната площадка имаше две врати — и двете затворени, и двете с негостоприемен вид. На едната висеше написано на машина картонче: «М-р МИЛЪР — ПРЕВОДИ». А Смайли се сети как Владимир се беше запънал за това ново име точно по времето, когато трябваше да стане лондончанин и да не вири много глава. «Милър» не представляваше проблем. Напротив, на стареца му се видя дори величествено. «Милър, c'est bien — рече одобрително. — Милър ми харесва, Макс.» Но онова «мистър» пред името за нищо не ставало. Държеше вместо това да пишело «генерал», после каза, че и на «полковник» щял да кандиса. Смайли обаче, в ролята си на пастир, отказа да отстъпи по този въпрос: «мистър» било далеч по-безопасно от някакво непризнато от никого звание в нетукашна армия.
Потропа силно, убеден, че тихото почукване прави по-силно впечатление от шумното. Отвърна му само ехото. Никакви стъпки, никакво внезапно замръзване на звук. Вдигна с пръст капака на процепа за пощата и викна през него «Владимир», все едно беше му дошъл на гости стар приятел. Накрая пробва единия от секретните ключове от връзката, но той отказа да влезе докрай; опита с втори и този път успя да отключи. Влезе и затвори вратата след себе си в очакване някой да стовари нещо върху тила му, но в същото време предпочиташе спукан череп пред отнесено от куршум лице. Усети, че му се вие свят, и осъзна, че е спрял да диша. Същата бяла боя, отбеляза си наум; и абсолютно същата затворническа празнота. Същата необичайна тишина, като в телефонна кабина; и същата миризма на обществено място.
Точно тук бяхме застанали тримата и през онзи следобед, спомняше си Смайли. Ние двамата с Тоби, като някакви пристанищни влекачи, побутващи стария боен крайцер помежду ни. Според описанията на агенцията за недвижими имоти това се водеше за «мансарден апартамент».
«Отчайваща работа — обяви тогава никога не притесняващият се да се обади пръв Тоби Естерхази на своя френски с унгарски акцент, след което се извърна да отвори вратата, че да си вървят. — Отвратително място. Ама и аз съм един идиот: трябваше предварително да дойда да огледам — добави Тоби, понеже Владимир изобщо не помръдна. — Моля ви да приемете извиненията ми, генерале. Та това, което ви предлагаме тук, си е направо обидно.»
И Смайли се беше включил със свои обещания. Това ще е само временно, Влади; ще уредим нещо много по-добро. Просто трябва да постоянстваме.
Старецът обаче беше вперил поглед през прозореца — там, където в момента гледаше и Смайли — към избуялата отвъд парапета неописуема гора от комини, фронтони и керемидени покриви. И изведнъж бе тупнал облечената си в ръкавица лапа върху рамото на Смайли.
«С тези пари по-добре стреляйте свинете в Москва, Макс», препоръча му Владимир. След което, със стичащи се по бузите сълзи и същата решителна усмивка остана загледан в комините на Москва и в избледняващата своя мечта някой ден отново да заживее под небето на Русия.
«On reste ici» — обяви той окончателното си решение да остане, сякаш очертал върху картата последния си отбранителен рубеж.
Миниатюрно диванче опираше до едната от стените, а на перваза на прозореца стоеше котлон. По миризмата на маджун Смайли предположи, че старецът сам си е варосвал стените на жилището, да прикрие петната от влагата и да запълни цепките. Върху масата, която е ползвал да пише и да се храни, стоеше старовремска пишеща машина «Ремингтон» и чифт опърпани от употреба речници. «Превеждал е — заключи Смайли. — Да поизкарва някое и друго пени в добавка към мизерната издръжка, която получаваше от нас.» Изтегли назад лакти, сякаш имаше проблеми с гръбнака, изпъна се величаво в целия си дребен ръст и подхвана обичайния погребален ритуал, полагащ се на всеки отишъл си шпионин. Върху чамовото нощно шкафче лежеше Библия на естонски. Опипа я внимателно дали някъде в нея няма изрязани кухини, после я тръсна разтворена, че да изпадат всякакви пъхнати между страниците бележчици и снимки. Издърпа чекмеджето на нощното шкафче и откри в него флакон с таблетки за възстановяване на сексуалната мощ и хромирана планка с монтирани на нея лентички на три червеноармейски медала за храброст. «С прикритието — дотук», рече си Смайли, а после взе да се чуди как, по дяволите, се е оправял Владимир с многобройните му възлюбени на това тясно диванче. Над възглавницата му в единия край висеше литография с образа на Мартин Лутер, а редом с нея — цветна картина, озаглавена «Червените покриви на Стария Талин», която Владимир беше откъснал отнякъде и я беше залепил върху лист от картон. Друга картина изобразяваше «Устието на река Казари», а трета — «Вятърни мелници и разрушен замък». И трите ги провери откъм гърба. Оттам окото му се спря върху нощната лампа. Щракна ключа и понеже не светна, развинти крушката и бръкна с пръст в дървената основа, но нищо не откри. «Просто е изгоряла», заключи. Долетял отвън неочакван писък го накара да се прилепи към стената и чак като си пое дъх, си даде сметка, че е чул някоя от погражданилите се чайки, цяла колония, от които се беше заселила покрай комините. Надникна отново над парапета да огледа улицата. Двамата размотаващи се ги нямаше. «Вече се качват по стълбите — реши. — Край на аванса, който имах. И изобщо не са полицаи, а убийци.» Около мотоциклета с черния кош не се виждаше човек. Затвори прозореца, чудейки се дали има отделна Валхала за падналите в битката шпиони, където щяха да се срещнат двамата с Владимир и да оправят нещата; като в същото време отчете пред себе си, че се е радвал на дългогодишен живот и че моментът да стигне до края му е съвсем подходящ. Макар да не повярва дори за секунда на онова, което си мислеше.